Science & life

това е ноември.
за 7 дни научих много. за 7 дни изпитах неща, които скоро не бях изпитвала. или може би никога.
мога да започна да говоря за криволинейното движение по парабола, което описва животът ми в момента, или пък за делокализираната π-връзка между мен и един малко по-различен период (или свят), или за средата с отрицателен индекс на рефракция, в която попадам понякога, но... ще пропусна.
с други думи - направих един хубав завой към нещата, които бяха най-важни за мен преди.
но чувството е различно.
и тук последното, което мога да намеря, е научно обяснение.

оказва се, че колкото и да бягам, рано или късно излиза, че съм бягала в кръг и съм се върнала в изходна позиция.

но това е хубаво.
даже прекалено хубаво.

защото искам да запазя тази ситуация. искам да я запазя и да поема по пътя, който следва от нея. не искам да губя отново цялата магия на живота.

защото щастието се усеща. като затишие преди буря.
вече усещам мириса на бурята.

Patience.

дряново, хелоуин, урокът по китара.
имаше свежи моменти.

досега не е имало събота и неделя без някакви пътувания, събития и планове през последните два месеца. което може само да ме радва.

явно вече е време да се захващам с останалите схеми в главата си.
и да свикна с някои непредвидени промени.

въобще, време е за много неща.

и е хубаво да станат, докато още имам време.

photo by addy-ack.

The photoshoot!... almost.

Е, днес не се случи нищо неочаквано, въпреки прогнозите и желанията. Освен редовните промени - отлагане на фотосесията. Всъщност реших, че не ми се снима в дъжда, а после - че искам да огледам дали мястото е подходящо.

И открих нещо по-красиво от очакваното.

Беше точно както го исках. Аз, сама, но вдъхновена, вятърът, фотоапаратът, макар и с умираща батерия, случайните минувачи, които не ми избягаха от кадъра, лекият дъжд, който обаче не стигаше до мен, а само капеше по листата, листопадът накрая, който макар и да траеше само минута, успя да ме засипе с листа и... да. (: Спонтанно, но яко и необходимо.
А после - няколко кадъра в нашата гора, до езерото (всъщност е блато, но нека не развалям чувството.)

Утре си остава планът за гарата.
А истинската фотосесия - в неделя. Тогава ще имам и слънце. (:

Защото това е нещото, което ме кара да се чувствам жива в момента.

photo by me.

Oblivion.

Четвъртък - фотосесия в гората.
Петък - фотосесия на гарата.
Събота и неделя - Дряново.
А нататък - както дойде (:

Мисля, че започвам да връщам изкуството в живота си. И съвсем скоро ще вляза в кондиция. Изкуство = спасение. Защото хаосът в момента е твърде огромен, а аз просто си се рея в пространството и не забелязвам нищо около мен. Ще спра да върша нещата механично само когато се появи нещо забележително, а аз мисля да се хвана за спасителната сламка, която е фотографията. И есента. И китарните акорди, които свиря в неделя следобед.

Искам да се случи нещо неочаквано.

Ако тръгна да приказвам какво става с мен, няма да се получи нищо красиво, така че ще спра дотук. Трябва ми съвсем малко, за да почувствам пак онова августовско щастие. Дано се появи скоро.
Все пак, есен е, а тя винаги, винаги ме изненадва. И този път ще е приятно.

Въпрос на време.

photo by Alshain4.

Безтегловност.

Пълен хаос.
...
Обичам хаоса.
Изпитвам някаква налудничава привързаност към места и случки, които не би трябвало да ме радват или да са от някакво значение. Но това е защото съм се пуснала по течението и не се интересувам от нищо друго, освен какво е вероятно да стане утре. Но дори и това рядко ми прави впечатление. Правя всичко на магия, засега се получава, въпросът е докога.
Не виждам есента. Защото е прекалено хладна и мрачна, за да бъде Есен. Не говоря само за температурата, нито за дъждовете. И лятото имаше дъждове, но бяха прекрасни и вдъхновяващи. А тези са прибързани. Нежелани. Те са дъждове, които пречат на красотата на есента.
Моята есен е някъде там, под мокрите листа, локвите и калта. Някъде навътре, много навътре, и чака да се покаже. И да ме вдъхновява. Да ме накара да виждам цветно.

...

Хаос.

Имам поне 5-6 проекта, които искам да осъществя. Още този месец. Но ми липсва есенният октомври. И събирането на листа в различни цветове, фотографията, литературата, макар и не толкова много напоследък, китарата и най-вече - чувството, че предстои нещо. Но да. Октомври е непредвидим.
Хайде, изненадай ме.

...

А в София беше есенно.

photo by Bomb-Creator.

Les jeux d'octobre.

Cap ou pas cap?

Toujours cap, естествено. Понеже обещах днес да казвам `да` на всичко.
И съм убедена, че тази есен няма нужда от сценарий (:
So, welcome, October (:
You'll be wonderful.

Avec les yeux fixés sur mon rêve
À la fin du jour mes doutes s'achèvent
Avec mon coeur plein de lumière
On peut revenir en arrière. (:

photo by vanilla-tapes.

Some piece of luck.

На пръв поглед един съвсем обикновен ден.
Ставаш рано, бързаш, тъпчеш си чантата с какви ли не учебници и тетрадки, гледаш да не забравиш нещо, вършиш по сто неща едновременно, за да не закъснееш... Не ти остава време дори за чай... и излизаш. А в училище все същото - спи ти се, а учителите си мислят, че си много подготвен по предмета им.
Рядко, когато излизаш изпод топлите завивки сутрин, имаш усещането, че денят ще е различен. Правиш редовните сутрешни неща, но този път добавяш и едно допълнително.
И имаш някакво налудничаво усещане, че денят вече е различен.
Няколко часа по-късно се убеждаваш, че имаш невероятен прилив на късмет. Минаваш между капките, а в същото време ти се случват неща, които искаш откакто е почнала учебната година. (:

Да, такива неща стават при мен. Приятно е (:

И май вече почвам да контролирам посоката на събитията.
Ще бъде толкова луда, събитийна, неповторима година. Най-важната досега.
Защото аз така искам (:

photo by watermelonkisses.

Hello, autumn.

Така и не успях да пиша за прекрасния неделен поход на 19-ти, как за пореден път се убедих, че съм най-щастлива в планината и как се чувствах (и бях) далеч.

'Cause time flies.

Този месец е една противоречива смесица от емоции. Целият септември е една голяма емоция. В един момент нямам време, в следващия се чудя какво да го правя, имам адското чувство, че са минали векове от края на ваканцията и се плаша, после осъзнавам, че са десетина дни, но толкова събитийни десет дни и в същото време, някак празни. По един особен начин. Липсва едно малко парченце от огромния шарен пъзел.
Имам толкова много планове, че не знам кой да изпълня първо и докато се чудя, времето е отминало. И идва ред на следващия.
Опитвам се да се вкопча във всяка една възможност, във всяка една надежда, да следвам определена идея. Непрекъснато си поставям цели. И животът ме изненадва.
Съботни вечери. Чай рано сутрин. Зазоряване. Английска литература.
Есенната меланхолия е неизбежна. Но съм сигурна, че има нещо красиво в нея.

Понякога светът е прекалено хубав.
А понякога имам нужда просто от още малко време.
Но то лети.

Искам да спра стрелките му.

photo by alejka.

Believing.

Няколко часа до есента.
Не астрономическата.
По-скоро до промяната, която ще настъпи от утре.
Всичко е толкова неясно, изглежда толкова объркано и някак си.. неправилно. Цялата тази промяна, която идва точно сега, всичко, което си мислех да правя, то няма смисъл, нито начин. И точно когато не виждам изход, трябва да вярвам.
И аз го правя.
Защото имам нужда от чудо.

а аз вярвам в чудеса.
Cause I know this flame isn't dying.

Maybe it's time for miracles.

Утре ще се наспя, ще стана и ще бъда в добро настроение. Ще бъда спокойна.
Защото нищо, абсолютно нищо, няма да съсипе годината ми. Вярвам, че няма да го направи.
Вярвам, че последните няколко дни нямат значение - и без това бяха (като) някакъв лош сън.
И може да звучи налудничаво, но.. вярвам.
Което обяснява защо светът ми е толкова интересен.

photo by m0thyyku.

Road trippin'

Рила и Витоша (:
Мусала, Мальовица, Черни връх.
Може би не бива да започвам така, но ето, ще го кажа - това беше най-страхотното ми пътуване тази година.
Това беше пътуването, което очаквах с любопитство - защото е нещо ново.
Първото ми ходене в планина. Първото ми изкачване на връх - Мусала. Първият ми поход. Първото ми качване на лифт - и кабинков, и седалков. Първото ми спане на двуетажно легло, естествено - на втория етаж (:
И отново имах много фотография.
Имах много красота.
И зелено.
И топло кафе. Билков чай.
Леденостудена, кристална вода.
И непостижимо щастие. Спокойствие. Лекота.
Обожавам всяка секунда от това пътуване, дори моментите, в които бях изтощена до припадък, с пареща болка във всичките мускули и куцаща, едва изкачваща последните метри на някой от върховете. Обожавам леженето на полянките, краткотрайните (или не толкова) почивки, храната, която там изглежда дори по-вкусна. Обожавам и гледките от върховете.
Вечерта с китарата (:
Ментата със спрайт.
Хармониката. Песните.
Смехът. Ох, смехът. <3
И невероятно силното желание да не свалям усмивката от лицето си.
Защото почувствах същото като миналата година в Румъния - друг свят, друг живот, друго настояще, само там, далеч, на много километри, с други хора, нещо съвсем различно, за пръв път преживяно. Забравих всичко останало. И не изпитвах носталгия. Бих обикаляла цял месец.
И съм щастлива.

(:

Let's go get lost,
Let's go get lost (:

photo by me. от автобуса.

Пясък и вълни

11 невероятни дни (:
Успях да преживея там всичко, което исках да ми се случи; пътувах до Варна и Слънчев бряг, и на двете места беше велико, сдобих се с всичко, с което исках да се сдобия, най-вече от емоционална гледна точка и съм щастлива. Знам, че получих всичко, което исках. Затова и не съжалявах, като си тръгвах.
Преживях и втората си фотосесия. На плажа. Така, както я исках. И мисля, че се получи добре.
Имах си и фар. Морски. Който после се оказа бункер на военните. ;D Но идеята, че е бил фар е къде-къде по-интересна.
Имах Пичове.
И нощни обикаляния на града.
И прекрасни вечери на тераската, с джин и тоник, праскова и небе.
И звездопад. Нощ на плажа. Къпане в тъмното.
Много пясък и вълни.
Много фотография. Моята любов.
И никакво разочарование.
И намерих Моето морско място.

But I feel a change coming on
Rolling out of the blue like a storm
And it's bending your will like a willow tree twisting
Trying to regain its form (:

photo by me.

Somewhere only we know

Най-добрият месец от годината досега.

Road trippin' with my two favorite allies
Fully loaded we got snacks and supplies
It's time to leave this town
It's time to steal away
Let's go get lost
Anywhere in the U.S.A.

Това, което искам да споделя, определено не може да се побере в един пост, така че..
Утре ще бъда описателна.
И ще бъде много, много ползотворен ден.

photo by Holunder.

Permanent s u m m e r .

Едно такова топло и приятно чувство в стомаха, не, то няма нищо общо с жегата, по-скоро е някаква душевна топлина, някакво вътрешно усещане за лято, има го и през нощта, в три часа, и в два следобед, и усещам морето между пръстите си, само четири дни остават, а Бургас беше прекрасен, прекрасен, прекрасен, тъмните му улици в два през нощта, лекия вятър, докато се разхождаш в морската, пясъкът сутрин в девет, преди да скочиш в морето, и много влакове и автобуси, много път, много живот, от всичко по много, и още, о, това е само началото, защото това лято ще имам много изкуство, морски вълни, бяло и слънчеви лъчи, ще ги имам в ръцете си и в косите си, и няма да ги пусна, те ще останат още седмици и месеци, ще усещам вкуса им, и ще запомня всичко, ще го помня така, сякаш се е случило току-що, и ще ме топли, защото лятото може да бъде вечно, а моето лято - то никога няма да свърши, поне докато все още имам това топло чувство в стомаха.

photo by andreapun.

Promises.

You made a promise that you couldn't keep.

Всъщност май още не мога да осъзная какво се случи днес и какво точно означава то. Би трябвало да се чувствам ужасно.
Обаче се чувствам прекрасно.
Ето, срещата ни се отлага с още една година. Вече станаха три, а ще бъдат най-малко четири. Чувствам се успокоена.
Защо обаче изникваш в най-неподходящия момент? Не ти де. Но името ти. И присъствието ти пак се усеща и прецаква всичко.
Сега искрено се надявам да не се наложи заради това присъствие да пропусна Бургас. Толкова планираният и важен Бургас.
Защото 4 дни, прекарани на село, вместо в Бургас няма да са много приятни, особено когато те няма - тогава щеше да си е струвало поне малко.
Не е сигурно. Да, при теб нищо не е, нито при мен, когато имаш нещо общо.
Което отново доказва, че имам напълно безпогрешно шесто чувство. И сигурно още вчера бих могла да си разкажа днешния ден.
А до днешната дата в дневника ми ще има сърчице.
Отново противно на всякаква логика.

но. <3

photo by someonelovely.

Raindrops.

Всъщност си беше доста повече.
И колкото и да е странно, за мен дъждът е по-летен от високите температури. Усещам лятото, когато запръска един приятен дъжд, или пък стане на порой, от който и чадърите не могат да спасят. Тогава чувството е едно такова топло, независимо от температурите, и едно уютно, и красиво.. (: И когато се затичаш по центъра, за да намериш някое сухо местенце, от което само да слушаш дъжда, защото той разказва истории, той събужда, било то дори за да се размърдаш и да спасиш малкото сухи участъци от дрехите си, а на теб ти се иска просто да останеш и да тичаш в дъжда, но знаеш, че не можеш... Тогава те спасява "Пингвините" с двата си етажа книги, въпреки че вече до болка познаваш цялата книжарница, но всеки път прекарваш поне час-два в обикалянето й, и слушаш дъжда, слушаш го, и си мислиш как да се добереш до дома, да отидеш на терасата с чай до себе си и хубава книга, може би от тези, които в момента държиш в ръцете си, и да продължиш да слушаш...
И ето как един на пръв поглед обикновен дъжд може да направи летния ден нещо специално, нещо, което не прилича на останалите спокойни летни дни, и докато сушиш косата си и пришляпваш към банята да съблечеш мокрите си дрехи, се убеждаваш, че дъждът всеки път е различен и всеки път носи някакво послание, някакво разнообразие. И всеки път вали с причина, различна от метеорологичното обяснение, защото вече знаеш, че пожелаеш ли си дъжд, той ще дойде непременно, дори слънцето да грее, особено по залез, и всеки път ще ти нашепва, че е лято, че е любимото ти време от годината и трябва да му се насладиш максимално..
Тогава се сещаш за пътищата, по които ще поемеш в следващите седмици, за влаковете и автобусите, за куфарите и раниците, за билетчетата, които са омачкани, но не искаш да изхвърлиш, и ги запазваш, защото всяко едно е спомен за прекрасни слънчеви или дъждовни дни, за дни с вятър и аромат на ябълки и диня, или пък за безсънни нощи, когато луната е твърде красива, за да заспиш.

Да, това си мисля, когато вали.
Защото всяка една капчица ми напомня за нещо прекрасно.

photo by love4art

The first day.

Ето. Завърнах се.
И сега предстои една яка седмица (:
Тя започна с цял следобед, прекаран с Ив, разговаряйки на един покрив и планирайки лятото. Продължи с влаково ходене до Търново и виждане с Ел. Утре ще има още разхождания. Мисля да вляза най-сетне в нормалния си ритъм на живот, който е много як. Щото, hello, me, wake up! Лятото ти се преполови, докато осмислиш някои факти.
Така, реших да ускоря нещата и почнах да си правя списъци. С книги, които да прочета, с градове, които да посетя до края на лятото, всякакви.. И обичам да гледам зелените стрелкички, които всеки ден се появяват до някоя точка от списъците. (:
И, странното е, че чак сега успях да изпълня точката с раното лягане. Цяла учебна година не успявах, въпреки че ми трябваше, а сега го правя без особен проблем.
И почнах да превеждам песни от френски и да решавам тестове/олимпиади/матури на английски. Нормално? Не. Но странното е, че не ме мързи да го правя.
Същото е и с филмите. Имам толкова много свободно време, че не знам за какво да го ползвам.
Но усещам лятото. Това е най-важното (:
А вчера заваля силен дъжд. С буря. Светкавици. По залез. Слънцето залязваше, беше оранжево, а дъждът си капеше. И беше толкова красиво, по дяволите.

It's the first day of the rest of your life.

photo by Teh-cHixor

D i (v) e.

Страхотно.
Не съм излизала вече от две седмици. Защо? Защото съм болна, както никога досега не съм била. Йеаа.
От две седмици насам само си правя планове, чакайки възможност да ги изпълня най-сетне. Е, възможност ще имам скоро. Само дето почти целия месец замина, а плановете ми си стоят така.
Мразя да се получава така. Искам си лятото, искам си влаковете, искам си билетчетата, уроците по китара и летните следобеди навън. Не искам температура, главоболие и кашлица, от която не мога да спя.
Лятото ми върви приятно, намирам си занимания, но.. не е същото. Не е същото, когато знам, че не мога да изляза. Още само няколко дена и ще си върна лятото. Ама без загубените дни.
Дотогава ще си остана с плановете, спомените от юни (когато пътувах повече, отколкото през юли) и мислите за август. Който пък ще бъде невероятен. Просто не ми харесва това чувство, че пропускам нещо. Защото наистина знам какво пропускам. Слънцето навън най-нагло си пече, а аз си стоя. Но както и да е. Знам, че напоследък блогът ми изобщо не отразява чувствата и преживяванията ми, но мисля да направя нещо по въпроса. Стига да се появи нещо, за което да пиша.

photo by KaramNatour

Where are my words?

Не съм сигурна колко точно време ще ми бъде необходимо да се възстановя след тези събития.
Може би няколко дена, седмица.
Защото от Джулай насам (включително) преживях абсолютно всичко.
Два противоположни изблика на чувства, които избухнаха едновременно и не се уравновесиха взаимно, съществуваха си паралелно. И не съм сигурна, че мога да разкажа. Не съм сигурна, че всичко това може да се опише с думи. А дори да може, аз не мога.
И дори не знам какво да мисля и какво да чувствам.
А всъщност, има ли значение?
Единственото, което знам, е, че не исках да напускам бургаския плаж. Исках да остана там още много дълго.
Но, да, i don't belong there. За жалост.

Няма да разказвам за Джулай. Всички знаят какво е и всички могат да се досетят как съм прекарала.
Е, имаше и някои допълнения.
Но съм сигурна, че още дълго време ще го сънувам.

photo by me.

Фестивални усмивки

Може би от часове се опитвам да напиша този пост.
Не знам откъде да почна. Нито какво точно да кажа. Дали да разкажа в пълни подробности всичко, или да оставя спомена за себе си.
Да, това бяха най-хубавите ми два концерта в живота. Да, имаше и някои непредвидени моменти, които предизвикаха неудобства. Но всичко се оправи (или поне това, което можеше да бъде оправено.) Концертите сами по себе си бяха прекрасни. Всъщност бяха най-прекрасното от целия ми престой в София. Времето беше кофти, студът, дъждът и вятърът за пръв път не ми харесваха (студът никога не ми е харесвал, но вторите две..), което разбира се, не попречи на доброто настроение. Попречи на част от ентусиазма, но когато групите се появиха, той се върна.
А те бяха толкова добри, по дяволите. И всички изсвириха точно песните, които аз исках. песни, които не бих се сетила, че наистина ще свирят. Песни, които бях сигурна, че няма да чуя.
Но те ги изсвириха. И толкова им благодаря. Защото ме усмихнаха много.
Усмихнаха ме и Еви, Мила, Нати, Ел, Мимс и Теди. И се радвам, че ги видях ^^
Усмихна ме и споменът за изгубването в София. Самото преживяване беше изнервящо от една страна, но сега, доста след него, ми се струва забавно. И необходимо. Не за ориентацията ми, а за да пречупя най-сетне скучното ежедневие.
За другото няма да говоря. Посещение в House of the Rising Force и голяма отбивка на Славейков за книги. Обичам София, въпреки ограниченото време там.
Обичам и двата дни там. Въпреки че се развиха изцяло против плановете ми, бяха страхотни. Невероятни ^^ Без капка разочарование.
И естествено, още една сбъдната мечта.

photo by illogicalsheep.

On the road again + емоции.

Може би цялата тази работа с разстоянието не е толкова гадна.
Може би е хубаво да имаш приятели на стотици километри и да се виждаш с тях 1-2 пъти в годината.
Или поне има хубави страни.
Защото пътят е много по-прекрасен, ако знаеш, че има кого да видиш при следващата спирка.
И защото когато хората са далеч, ги оценяваш повече. Да, наистина смятам така. Цениш времето, прекарано с хората далеч от теб повече, отколкото това с хората, които виждаш всеки ден.
Не че не ги обичаш. Но другите не се знае кога пак ще ги видиш.
А в последно време се убедих, че е хубаво някои хора да са далеч. Защото държа на тях много повече, когато ги няма. Когато не съм ги виждала и чувала с месеци. Когато съм се пренаситила от отсъствието им и най-сетне ги искам обратно в живота си.
Защото когато са близо до мен, се губим. Губи се връзката ни. Губят се отношенията. Губи се желанието. Всичко. Превръщаме се просто в добри познати. А после даже в непознати.
И колкото и глупаво да звучи, точно това се случва.
Дано лятото ни излекува.
______

А напоследък... е различно. Онази вечер, когато останах сама, за пръв път не се зарадвах. Научих се да ценя времето, което имам само за себе си, но това.. не беше хубаво. Празен апартамент, късно вечер, тъмно, тихо, само шумът от компютъра, няма пусна телевизор, няма музика, няма нищо. И в един момент навън загърмя и заваля. Първият път, в който се уплаших от бурята.
Мина ми естествено, но..
А колкото до буденето посред нощ, безсънието, те са нормални. Ентусиазъм? Може би. Предстоят ми два дни в София, и то на концерти, да не говорим с колко хора ще се видя - нещо, което отдавна искам.
Но не е само това. Тук има нещо объркано.
... което ще се оправи за седмица-две, но сега го има. И не е на правилното място.
Емоциите ми се разлетяха. И заеха неподходящи места. Лек трус, залитане. И ще им трябва време да се върнат на предишните места, където е правилно да бъдат.
И трябва да си изключа мозъка, който и без това вече е отделна личност и не се съобразява с мен.
Дано пътуването ми подейства като шамар, защото имам нужда да разбера къде съм.

Отивам да си сбъдна мечтите в София.

(:

picture by The-optimist

Безумно.

И когато човек знае какво точно иска, и когато го чака толкова много време, и накрая то се получава, какво е чувството?
Автобусът. Капките по стъклото, които се стичаха надолу на рекички. Бесният дъжд, който шибаше по покрива на автобуса.
Те ми говореха. И аз им разказвах.
Разказвах им за усмивките, за съвпаденията, за случките. Разказвах им за желанията и за умението да избереш точния момент. И как думите `Това трябваше да се случи преди` не са верни. Не, не преди. Точно сега. Точно когато трябваше.
В правилният момент.
На правилното място.
По пътя.

Незабравимо

15 май. Това е Денят.
Невероятен, незабравим, уникален.
Може би не перфектен, но на кого му пука, все още прекрасен.
Защото бях с хора, ходих където си поисках и правих каквото реших, и нямаше кой да ме спре.
Дори дъждът не заваля в неподходящия момент, сякаш не искаше да ми съсипе вечерта.
Веднъж годишно градът оживява и този път аз оживях с него.
За пръв път усетих истинската атмосфера на празник. Не защото имаше концерти. Предните години бяха по-хубави (особено Carl Sentance и Don Airey <3) Празничната атмосфера идваше от факта, че имах възможност да остана там колкото си поискам, без някой да ме прибира, да ми звъни и прочие. Имах възможност да съм с хора и да ходя където си поискам с тях - я на концерт, я в някоя гора посред нощ, нищо, че е тъмно, ние сме 5, (въоръжени сме!), имаме планове и ги изпълняваме. Огънят ни горя кратко, но буйно (благодарение на спрея за самозащита и всичката папрат наоколо), после останахме само ние, мракът, звуците от пропуснатия концерт на Gipsy All Family на няколко километра, долу, в ниското, едва доловимият шум на публиката, свежият въздух, мастиленото небе с няколко звезди и една съвсем тънка луна. После внезапното вдъхновение, че можем да хванем концерта, слизането през тунела от дървета, минаването покрай изоставени и тъмни сгради (със спрей в едната ръка и фенер в другата), но ето, фойерверките. Изпуснахме го. Но нищо, ние слизахме точно когато музикантите се нареждаха на сцената, минахме през публиката и седнахме на костница, където си допихме бирата и се смяхме на току-що загубения захарен памук, който отлетя нанякъде. Вечер е, но площадът е пълен, всички са навън и никой не иска да се прибира; продължихме по центъра, като не пропуснахме жената със зодиакалните камъни, а аз виждах тигровото око да изпъква измежду другите, накрая си го купих и тръгнахме, докато се наслаждавахме на дяволските рогца, които се продават. "За Хелоуин ще си купя!" обещах аз, но се съмнявам, че ще намеря. Няма значение, половината център беше пълен с дяволи. После случайното натъкване на група пичове, разказите за деня, неочакваните събития, невероятните съвпадения и откровените глупости, които ни се случваха, много смях, който не беше от бирата, после моста и пътя към автогарата, но до нея не стигнахме; само до полянката край пътя, пейката, върху която си хвърлихме чантите, тревата, на която се излегнахме, за да си доизпием бирата, хората ни зяпаха, като минаваха, но ние само им се усмихвахме. Пичът, който дойде при нас и ни попита дали сме виждали обица, защото е скъп спомен, последвалото търсене и неговите благодарности, въпреки че не я намерихме, после отново на тревата, няколко минути преди полунощ, аз се чудя защо преди не съм забелязвала колко е хубаво навън по това време! Защото не съм излизала друг път, или поне никога не съм се чувствала толкова свободна, както сега, та, няколко минути преди полунощ, на 15 май дъжд няма да завали, а ние се шегувахме как в първите секунди на 16 май ще се изсипе един хубав дъжд и след малко започва да вали, на телефона ми - 00.00, 16 май. Еуфория и прибиране вкъщи, защото това, което ни трябва, е на топло, по пътя булчинска рокля с паяк на нея, а вкъщи цяла малоумна фотосесия, последвала бродуейската версия на Рент. Излишно е да споменавам, че си легнахме почти призори и спахме 4 часа.
Наистина, отдавна не е имало чак толкова прекрасен ден. Дори карнавалът беше интересен, но всъщност цаката е да участваш, не да гледаш ^^
15 май <3

photo by Pretty-As-A-Picture

Момчето, което говори с морето

Една палатка под открито небе, един шарен хипи бус и китари, смях, приятели, усмивки.
Едно море и един плаж, изгревът, залезът, огънят, песните.
Една сянка на дърво в горещината, одеяло за сядане, зелена поляна.
Обикаляне от град в град, всеки ден на различно място, вятър в косите, птици в небето и музика, музика, музика.

И гребвам от тебе, море, шепа вода,
глътка любов за моя ден.

Изкуството, големите събирания, обширните поляни, бирата, музикалните фестове и усещането след тях, онова трепване в стомаха, то е щастие, да.
Летните следобеди в книга в ръка, горите, изтърканите кецове, клечките в косите.

И често се питам, защо не опитам
да вляза във ритъм със теб -
смело да пристъпя.
покоя сегашен, уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.

Просто си мечтая, да.
За моментите, в които ежедневието няма значение и не съществува.
За дните на пълна свобода.
За възможностите, които ме очакват.
За това, което съм пропуснала и това, което няма да пропусна.
За бъдещето, или - кой знае - за настоящето.
За щастието.

Ах, как ми се иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло
като в огледало, море,

в тебе се оглежда.

photo by meppol

Сега?

Сега ли? Мда, сега точно искам да бъда на някоя поляна, или в гора, облегната на раницата си или на якето, със слушалки в ушите и небе над главата.
Искам място извън времето, без да се притеснявам, че закъснявам за училище, или че се прибирам по-късно от указания ми час, място, на което да лежа с часове и никой да не припарва до мен, да не ми звъни, да не ме закача, да не ми държи сметка за каквото и да било. Искам да усещам аромата на пролет, да виждам синьо и зелено, или пък залеза? Да, и залезът е красив, особено гледан от поляна, а досега не съм успявала да го видя на спокойствие.
Искам и да стоя докато се стъмни, докато няма да има значение дали съм с отворени очи, и само да слушам, да мисля, да усещам.
По някое време ще заспя и знам, че ще бъда изцяло спокойна.
После ще се събудя от слънчевите лъчи.
И ще се чувствам сто пъти по-добре, и ще се радвам, и ще бъда спокойна.
Защото в момента искам точно това, нищо че е невъзможно.

Април

Тоя април беше баси и прекрасният (: Пълна противоположност на предния април.
Има толкова много неща, които искам да кажа, дори да изкрещя, толкова много случки, емоции, събития, повечето неочаквани, говори ми се, вече чак се задушавам от мълчанието, но не мога да го кажа. И няма на кого. Знам, че ще дойде моментът, в който ще го направя, но сега.. сега просто ще се насладя на всичко (: Светът може да бъде изключително красив.
А май ще е... май ще е най-събитийния месец досега (: Очертава се пълна лудница и ще има от всичко по много.. от всичко, за което мога да се сетя.
Ще има и неща, за които никога не бих се сетила. Просто го знам.
А сега просто знам, че ми предстоят невероятни месеци. Аааааа (:
В събота съм на китара, в неделя съм на поляна, другата седмица - каквото ми хрумне ^^ Но няма да се спра. И няма да стоя вкъщи. Ще има много, много живот ^^
Под всякакви форми.
И ще направя неща, които може би никой не е правил.
О, да. Нямам търпение ^^

април = (:

!!!

photo by xshadyblues13x

Лудница.

Уау.
Китара, готини мелодии, оставане до късно след училище с най-неочакваните хора, театър по никое време, литературни анализи, интересни събития, планове за нощни разходки из необичайни места, органична химия, хармонично трептене, преследвачи, луди наематели, спрейове за самозащита, полиция, топка в стомаха, 24 февруари, Едмон Дантес, френско съчинение, Пратчет на английски, контролни, конкурси, награди, билети, немски тираджии, кучета, таралежи, етика, канибали, Германия, стоене до късно през нощта, влюбени момчета, хороскопи, бира, замък, дъжд, почти изпуснат автобус, подаръци, струни, планове, лудница.
Животът ми е интересен.

I need sunshine.

Най-вече в изкуството.
Да, омръзна ми през пролетта да гледам само тъжни меланхолични черно-бели снимки. Фотографията не е изкуство само от естетическа гледна точка - тя изразява чувства, настроения, преживявания, желания. И когато видя, че в девиантАРТ е пълно с мрачни снимки, които са качени в последните 8 часа, ми се губи цялото желание да разглеждам.
И не само това. Винаги когато видя някоя хубава ярка цветна снимка, настроението ми се подобрява поне малко. През пролетта трябва да има точно такива снимки. Дори да са по-меланхолични, важно е да има цвят. Защото без цвят, няма и настроение. Колкото и да са красиви черно-белите снимки, не е сега моментът за тях. Поне не трябва да бъдат чак толкова много. Защото става прекалено еднообразно.
И така де, защо хората обичат изкуството? (това доста често е безсмислен въпрос, но..) Не само, защото е красиво. Може би защото ги докосва по някакъв начин? Влияе им? И когато цялата тази меланхолия от творбата се предаде върху хората, те решават, че ще е добра идея да си пуснат и някоя тъжна песен. И то какво става? Да, може би преувеличавам. Не при всички е така. Но личният опит ме кара в момента да смятам така.
Затова имам нужда от цвят. Имам нужда от повече светлина, енергия, слънце, зеленина, цветя, сапунени балончета, маргаритки, глухарчета. От пролет във всичките нейни аспекти. Най-вече в изкуството. Защото то е от онези малки неща, които ме карат да се усмихвам и да се радвам на това, което имам. Вдъхновяват ме, дават ми стимул. Положителна емоция. И особено сега имам нужда точно от тази енергия, която ми носи изкуството.
И след като зимата свърши и определено има какво да се снима - защо не се сдобием с малко щастие, дори да е под формата на фотография?

Like an old story.

Имам чувството, че част от февруари се повтаря.
Вече от 19 дни животът ми е тотално преобърнат, без да се е случвало нещо конкретно. Просто цветовете от тъмни и бледи, станаха ярки и светли. Не че се опитвам да си обясня тази промяна, но тя определено се отразява върху живота ми. Много настоятелно.
А сега февруарската история се повтаря. Или по-скоро събитията от 23 и 24 февруари. Повтарят се със 100-процентова точност, което е... озадачаващо.
И се чудя дали това в действителност е ярката светлина в дъното на тунела, или е просто поредният влак, който идва да ме премаже.
Ще разбера.

I'm not dead, just floating.
I'm not scared, just changing.

Всичко вървеше толкова спокойно и безсъбитийно, че имах чувството, че трябва да се случи нещо голямо, за да има някакви събития занапред. Само дето това голямо събитие се оказа просто събуждане. В съвсем буквалния смисъл. Легнах си и с това приключи досегашният ми живот. После се събудих съвсем променена.
Такава промяна би трябвало да ме обърка. Но не. Ни най-малко.
Съдбата изведнъж започна да ми предлага много неща. И да ми поднася тези предложения в изцяло словесна форма. Трябва да съм малоумна, за да не се възползвам.
Затова и напоследък дневниците ми се превърнаха от сбито описание на деня, в няколко абзаца разказване на всичките събития.
А аз понякога имам чувството, че не мога да дишам. Не мога да си поема въздух от цялата тази емоция, която напира. Искам да изкрещя, но не го правя, затова тичам колкото ми държат краката. Прекалено много ентусиазъм, прекалено много случки, които мозъкът ми не може да смели веднага. Понякога просто имам чувството, че не мога да повярвам на това, което се случва. И изведнъж ставам много неадекватна. А успокояването трае часове.
Не било толкова трудно човек да повярва в промяната. Просто трябва нещо, което да даде начален тласък на всичко.

Madness.

Чувството е същото като в онези филми, в които накрая се случват безброй неща, които променят хода на събитията. Напрежението е налице, ентусиазмът, свитият на топка стомах. Във всеки един момент имам чувството, че ще се случи нещо голямо. И след минути/часове, то се случва. Животът ми прилича на някаква смесица от последните дни на февруари и тези от края на миналогодишния март, когато планирах няколкото бягства. И ако трябва да съм честна, този път плановете даже надхвърлят границите на разума, които тогава си поставях. Малко по-смели са, отколкото си мислех. Но ако си струва, а то си струва, по дяволите, ще се пусна по течението, без да мисля.
Все пак винаги има брегове отстрани.

photo by junest.

We are pirates!

Не бяхме ходили на строежа от лятото.
А строежът е в една гора. До квартала ми. Изоставен от години - и от години там се събират всякакви компании. Има 3 етажа, мазе и от онези готините тавани, дето до тях се стига със стълби и са точно под покрива.
И така, имаме си строеж. Да ви кажа ли какво друго си имаме? Китари. Соня и Кърт.
Имаме си и дъжд. От онези, пролетните, които ту валят, ту спират, слънцето се показва, колкото да стопли 2 чифта замръзнали ръце, а после дъждъж пак завалява.
Имаме готини акорди, имаме и `Карибски пирати`, любимата мелодия. И три перца.
Имаме музика.
Също и фотография.
Четири часа свирене и правене на снимки, разговори и смях.
Ние имаме всичко това.
Нали, Ив?

photo by musicandphotography.

He's a pirate!

Бяхме 9 човека.
От юни не сме били така.

Mais si tu suis mes doutes et mes voyages,
Compagnon fidèle mais pas trop sage,
I love you, I love you... ^^

От събота до вторник. Разговор. (:
Изясниха ми се много неща, получих ясна представа накъде да поема и дали досега съм взимала правилното решение.
Имаше много музика, книги, шум, тишина, пирати от китарата ми, много снимки, аха, най-сетне пролет, най-сетне имам какво да снимам, защото се съживява (: и филми, откога не съм гледала доброволно толкова филмии.

Si tu comprends mes reves et mes délires,
Ces instants de vie que je respire,
I love you, I love you...

И по средата на всичко това, Троян, вярно, за малко, но пък беше хубаво (:
Хубави три дена.

А пък той е пират ^^

photo by Elundril

Утре..

Отивам на село. Пролетно време там е яко, пък и отдавна не съм ходила. Искам да поснимам и да посвиря, да почета книга и да се позанимавам с химия малко извънучилищно. После ще имам много пролетни снимки, доста добре научена мелодия от Карибски пирати, прочетена книга и стабилни знания ^^ Не е ли яко, а? хD
Пък и ще си видя котето (което явно временно ще спре да съсипва живота на съседите) и ще му се радвам.
Ще боядисвам яйца в събота и това ще е третото ми боядисване за тоя Великден хD
И се оказва, че в неделя съм в Троян, по незнайни причини. Но пък се радвааам! ^^
А баща ми спомена нещо за Стара Загора, ама не смея да се надявам. Но каквото и да е, тая ваканция определено ще е яка. (:

photo by estellamestella.

И отново.. (:

Днес се случиха най-малко 5 неща, които ускориха пулса ми (:
По-хубав ден не можеше да се очаква.

Явно всичко това просто ме е чакало, заедно с пролетта ^^

А днес се навършва 1 година от онзи невероятен софийски ден <3

photo by libelle

Зелено, чай и гръмотевици

Един ден до април.
Честно казано, радвам се, че месецът свършва. Не само, защото излизаме във ваканция, ами.. като цяло не беше това, което трябваше да бъде. Но ще се постарая април да е точно това ^^
Преобърнах част от живота си напоследък. Смених си музиката (така или иначе повече поп не ми се слуша) и прослушах Флорънс, Патрик Улф, малко Колдплей и реших, че ще се готвя за концерти, затова добавих и хард. Тъй като тази година ми предстои да видя 10 големи групи на живо (от които само една съм виждала и преди), няма да е излишно и да ги послушам ^^ Та, другата промяна е, че отново прописах. Знам, че ще е за кратко (или поне докато има конкурси, в които искам да участвам), но тези дни написах съответно втория и третия си разказ. Почнах да си създавам списъци и да подчертавам със зелено целите си почти всеки ден, което е необичайно. Отново имам време за четене, филми, есета, дори домашни и учене, както и фотография, която пък доста време ми липсваше, най-вече заради зимата. Особено паметна беше фотосесията за конкурса, който така и не спечелихме, но пък обикалянето по горите беше незабравимо и доста непредвидено. Но велико ^^
А вчера беше невероятно. Нищо особено не се случи, бях си вкъщи, след като си взех бележка от лекарката, но установих, че четенето на терасата е адски приятно. До блока има няколко разцъфнали дървета и ароматът отива право в нашата тераса ^^
А навън гърми (: Явно ще прекарам още един следобед на терасата, този път с яко Флорънс от слушалката и с шума на бурята ^^

photo by petitescargot.

Пролет..

Второто ново начало, четвърти подред блог. (:
И нямаше как да не отбележа започването на пролетта с някаква промяна. Защото поне при мен, това не е просто смяна на сезоните. Особено пролетта се превърна от най-малко харесван месец в любим (за разлика от зимата, която преди беше фаворит, а сега е на последно място), пък и блогът ми имаше нужда не просто от промяна, а от цялостно заличаване. Обръщам гръб на глупостите, които съм писала там, а хубавите неща ще си ги оставя за спомен (:
И за пръв път от доста време се чувствам добре. И, да, мисля си, че е заради пролетта. И заради плановете, които имам за ваканцията и за юни, юли и август, това лято ще бъде най-великото, убедена съм! (:
Затова честит ми нов блог (в който ще си спестя глупостите, доколкото е възможно) и ще се постарая да пиша по-често в него ^^

photo by MoscaDeMantequilla.