Terrified

Месеци, месеци, докато се оплета в нишките на времето и на собствения си живот, опитвайки се да го подредя и разплета, да осигуря някакъв вид сигурност за следващия ден, а времето ме подхвърля като удавник и ме запраща в още по-голям хаос и отпреди, месеци, докато разбера, че е безпредметно да подреждам каквото и да било, хаосът е моят ред, а онези безброй възможности за утрешния ден не могат да бъдат видяни, нито пък пътят може да бъде предначертан.
Дойде краят на още един период.
Не знам в кое време и на кое място, но ще го получа.


photo by Art-de-Viant.

Feeling good.

животът ми е лятна буря
поемам дълбоко въздух, сядам на прозореца, опирам главата си на стената, до мен има един-единствен слънчев лъч, въздухът е задужаващо свеж
и мирише на зелено и щастие
слагам слушалки, в главата ми звучи саундтрак
но не кой да е, а саундтракът на моята пролет
на моята година
и преди да съм се усетила, времето е минало, трябва да се връщам в реалността
но пролетта ми е упойваща, и поемам дълбоко въздух
и смехът отеква в стаята, някъде далеч от слушалките ми, чувам го едва-едва
но се усмихвам, защото моята пролет започна
нищо, че е едва средата на януари
пролетта почва тогава, когато получа онова вдъхновение, което ме кара да извайвам живота си както поискам
и което ме кара сама да рисувам с цветовете върху празните листи, моите дни

тази пролет искам много изкуство, много шарено, много слънце и много път

birds flying high, you know how i feel
sun in the sky, you know how i feel
breeze driftin' on by, you know how i feel

it's a new dawn
it's a new day
it's a new life
for me

... and i'm feeling good.

The photoshoot!... almost.

Е, днес не се случи нищо неочаквано, въпреки прогнозите и желанията. Освен редовните промени - отлагане на фотосесията. Всъщност реших, че не ми се снима в дъжда, а после - че искам да огледам дали мястото е подходящо.

И открих нещо по-красиво от очакваното.

Беше точно както го исках. Аз, сама, но вдъхновена, вятърът, фотоапаратът, макар и с умираща батерия, случайните минувачи, които не ми избягаха от кадъра, лекият дъжд, който обаче не стигаше до мен, а само капеше по листата, листопадът накрая, който макар и да траеше само минута, успя да ме засипе с листа и... да. (: Спонтанно, но яко и необходимо.
А после - няколко кадъра в нашата гора, до езерото (всъщност е блато, но нека не развалям чувството.)

Утре си остава планът за гарата.
А истинската фотосесия - в неделя. Тогава ще имам и слънце. (:

Защото това е нещото, което ме кара да се чувствам жива в момента.

photo by me.

Безтегловност.

Пълен хаос.
...
Обичам хаоса.
Изпитвам някаква налудничава привързаност към места и случки, които не би трябвало да ме радват или да са от някакво значение. Но това е защото съм се пуснала по течението и не се интересувам от нищо друго, освен какво е вероятно да стане утре. Но дори и това рядко ми прави впечатление. Правя всичко на магия, засега се получава, въпросът е докога.
Не виждам есента. Защото е прекалено хладна и мрачна, за да бъде Есен. Не говоря само за температурата, нито за дъждовете. И лятото имаше дъждове, но бяха прекрасни и вдъхновяващи. А тези са прибързани. Нежелани. Те са дъждове, които пречат на красотата на есента.
Моята есен е някъде там, под мокрите листа, локвите и калта. Някъде навътре, много навътре, и чака да се покаже. И да ме вдъхновява. Да ме накара да виждам цветно.

...

Хаос.

Имам поне 5-6 проекта, които искам да осъществя. Още този месец. Но ми липсва есенният октомври. И събирането на листа в различни цветове, фотографията, литературата, макар и не толкова много напоследък, китарата и най-вече - чувството, че предстои нещо. Но да. Октомври е непредвидим.
Хайде, изненадай ме.

...

А в София беше есенно.

photo by Bomb-Creator.

Road trippin'

Рила и Витоша (:
Мусала, Мальовица, Черни връх.
Може би не бива да започвам така, но ето, ще го кажа - това беше най-страхотното ми пътуване тази година.
Това беше пътуването, което очаквах с любопитство - защото е нещо ново.
Първото ми ходене в планина. Първото ми изкачване на връх - Мусала. Първият ми поход. Първото ми качване на лифт - и кабинков, и седалков. Първото ми спане на двуетажно легло, естествено - на втория етаж (:
И отново имах много фотография.
Имах много красота.
И зелено.
И топло кафе. Билков чай.
Леденостудена, кристална вода.
И непостижимо щастие. Спокойствие. Лекота.
Обожавам всяка секунда от това пътуване, дори моментите, в които бях изтощена до припадък, с пареща болка във всичките мускули и куцаща, едва изкачваща последните метри на някой от върховете. Обожавам леженето на полянките, краткотрайните (или не толкова) почивки, храната, която там изглежда дори по-вкусна. Обожавам и гледките от върховете.
Вечерта с китарата (:
Ментата със спрайт.
Хармониката. Песните.
Смехът. Ох, смехът. <3
И невероятно силното желание да не свалям усмивката от лицето си.
Защото почувствах същото като миналата година в Румъния - друг свят, друг живот, друго настояще, само там, далеч, на много километри, с други хора, нещо съвсем различно, за пръв път преживяно. Забравих всичко останало. И не изпитвах носталгия. Бих обикаляла цял месец.
И съм щастлива.

(:

Let's go get lost,
Let's go get lost (:

photo by me. от автобуса.

Пясък и вълни

11 невероятни дни (:
Успях да преживея там всичко, което исках да ми се случи; пътувах до Варна и Слънчев бряг, и на двете места беше велико, сдобих се с всичко, с което исках да се сдобия, най-вече от емоционална гледна точка и съм щастлива. Знам, че получих всичко, което исках. Затова и не съжалявах, като си тръгвах.
Преживях и втората си фотосесия. На плажа. Така, както я исках. И мисля, че се получи добре.
Имах си и фар. Морски. Който после се оказа бункер на военните. ;D Но идеята, че е бил фар е къде-къде по-интересна.
Имах Пичове.
И нощни обикаляния на града.
И прекрасни вечери на тераската, с джин и тоник, праскова и небе.
И звездопад. Нощ на плажа. Къпане в тъмното.
Много пясък и вълни.
Много фотография. Моята любов.
И никакво разочарование.
И намерих Моето морско място.

But I feel a change coming on
Rolling out of the blue like a storm
And it's bending your will like a willow tree twisting
Trying to regain its form (:

photo by me.

Permanent s u m m e r .

Едно такова топло и приятно чувство в стомаха, не, то няма нищо общо с жегата, по-скоро е някаква душевна топлина, някакво вътрешно усещане за лято, има го и през нощта, в три часа, и в два следобед, и усещам морето между пръстите си, само четири дни остават, а Бургас беше прекрасен, прекрасен, прекрасен, тъмните му улици в два през нощта, лекия вятър, докато се разхождаш в морската, пясъкът сутрин в девет, преди да скочиш в морето, и много влакове и автобуси, много път, много живот, от всичко по много, и още, о, това е само началото, защото това лято ще имам много изкуство, морски вълни, бяло и слънчеви лъчи, ще ги имам в ръцете си и в косите си, и няма да ги пусна, те ще останат още седмици и месеци, ще усещам вкуса им, и ще запомня всичко, ще го помня така, сякаш се е случило току-що, и ще ме топли, защото лятото може да бъде вечно, а моето лято - то никога няма да свърши, поне докато все още имам това топло чувство в стомаха.

photo by andreapun.

Promises.

You made a promise that you couldn't keep.

Всъщност май още не мога да осъзная какво се случи днес и какво точно означава то. Би трябвало да се чувствам ужасно.
Обаче се чувствам прекрасно.
Ето, срещата ни се отлага с още една година. Вече станаха три, а ще бъдат най-малко четири. Чувствам се успокоена.
Защо обаче изникваш в най-неподходящия момент? Не ти де. Но името ти. И присъствието ти пак се усеща и прецаква всичко.
Сега искрено се надявам да не се наложи заради това присъствие да пропусна Бургас. Толкова планираният и важен Бургас.
Защото 4 дни, прекарани на село, вместо в Бургас няма да са много приятни, особено когато те няма - тогава щеше да си е струвало поне малко.
Не е сигурно. Да, при теб нищо не е, нито при мен, когато имаш нещо общо.
Което отново доказва, че имам напълно безпогрешно шесто чувство. И сигурно още вчера бих могла да си разкажа днешния ден.
А до днешната дата в дневника ми ще има сърчице.
Отново противно на всякаква логика.

но. <3

photo by someonelovely.

Raindrops.

Всъщност си беше доста повече.
И колкото и да е странно, за мен дъждът е по-летен от високите температури. Усещам лятото, когато запръска един приятен дъжд, или пък стане на порой, от който и чадърите не могат да спасят. Тогава чувството е едно такова топло, независимо от температурите, и едно уютно, и красиво.. (: И когато се затичаш по центъра, за да намериш някое сухо местенце, от което само да слушаш дъжда, защото той разказва истории, той събужда, било то дори за да се размърдаш и да спасиш малкото сухи участъци от дрехите си, а на теб ти се иска просто да останеш и да тичаш в дъжда, но знаеш, че не можеш... Тогава те спасява "Пингвините" с двата си етажа книги, въпреки че вече до болка познаваш цялата книжарница, но всеки път прекарваш поне час-два в обикалянето й, и слушаш дъжда, слушаш го, и си мислиш как да се добереш до дома, да отидеш на терасата с чай до себе си и хубава книга, може би от тези, които в момента държиш в ръцете си, и да продължиш да слушаш...
И ето как един на пръв поглед обикновен дъжд може да направи летния ден нещо специално, нещо, което не прилича на останалите спокойни летни дни, и докато сушиш косата си и пришляпваш към банята да съблечеш мокрите си дрехи, се убеждаваш, че дъждът всеки път е различен и всеки път носи някакво послание, някакво разнообразие. И всеки път вали с причина, различна от метеорологичното обяснение, защото вече знаеш, че пожелаеш ли си дъжд, той ще дойде непременно, дори слънцето да грее, особено по залез, и всеки път ще ти нашепва, че е лято, че е любимото ти време от годината и трябва да му се насладиш максимално..
Тогава се сещаш за пътищата, по които ще поемеш в следващите седмици, за влаковете и автобусите, за куфарите и раниците, за билетчетата, които са омачкани, но не искаш да изхвърлиш, и ги запазваш, защото всяко едно е спомен за прекрасни слънчеви или дъждовни дни, за дни с вятър и аромат на ябълки и диня, или пък за безсънни нощи, когато луната е твърде красива, за да заспиш.

Да, това си мисля, когато вали.
Защото всяка една капчица ми напомня за нещо прекрасно.

photo by love4art

Where are my words?

Не съм сигурна колко точно време ще ми бъде необходимо да се възстановя след тези събития.
Може би няколко дена, седмица.
Защото от Джулай насам (включително) преживях абсолютно всичко.
Два противоположни изблика на чувства, които избухнаха едновременно и не се уравновесиха взаимно, съществуваха си паралелно. И не съм сигурна, че мога да разкажа. Не съм сигурна, че всичко това може да се опише с думи. А дори да може, аз не мога.
И дори не знам какво да мисля и какво да чувствам.
А всъщност, има ли значение?
Единственото, което знам, е, че не исках да напускам бургаския плаж. Исках да остана там още много дълго.
Но, да, i don't belong there. За жалост.

Няма да разказвам за Джулай. Всички знаят какво е и всички могат да се досетят как съм прекарала.
Е, имаше и някои допълнения.
Но съм сигурна, че още дълго време ще го сънувам.

photo by me.

Фестивални усмивки

Може би от часове се опитвам да напиша този пост.
Не знам откъде да почна. Нито какво точно да кажа. Дали да разкажа в пълни подробности всичко, или да оставя спомена за себе си.
Да, това бяха най-хубавите ми два концерта в живота. Да, имаше и някои непредвидени моменти, които предизвикаха неудобства. Но всичко се оправи (или поне това, което можеше да бъде оправено.) Концертите сами по себе си бяха прекрасни. Всъщност бяха най-прекрасното от целия ми престой в София. Времето беше кофти, студът, дъждът и вятърът за пръв път не ми харесваха (студът никога не ми е харесвал, но вторите две..), което разбира се, не попречи на доброто настроение. Попречи на част от ентусиазма, но когато групите се появиха, той се върна.
А те бяха толкова добри, по дяволите. И всички изсвириха точно песните, които аз исках. песни, които не бих се сетила, че наистина ще свирят. Песни, които бях сигурна, че няма да чуя.
Но те ги изсвириха. И толкова им благодаря. Защото ме усмихнаха много.
Усмихнаха ме и Еви, Мила, Нати, Ел, Мимс и Теди. И се радвам, че ги видях ^^
Усмихна ме и споменът за изгубването в София. Самото преживяване беше изнервящо от една страна, но сега, доста след него, ми се струва забавно. И необходимо. Не за ориентацията ми, а за да пречупя най-сетне скучното ежедневие.
За другото няма да говоря. Посещение в House of the Rising Force и голяма отбивка на Славейков за книги. Обичам София, въпреки ограниченото време там.
Обичам и двата дни там. Въпреки че се развиха изцяло против плановете ми, бяха страхотни. Невероятни ^^ Без капка разочарование.
И естествено, още една сбъдната мечта.

photo by illogicalsheep.

Безумно.

И когато човек знае какво точно иска, и когато го чака толкова много време, и накрая то се получава, какво е чувството?
Автобусът. Капките по стъклото, които се стичаха надолу на рекички. Бесният дъжд, който шибаше по покрива на автобуса.
Те ми говореха. И аз им разказвах.
Разказвах им за усмивките, за съвпаденията, за случките. Разказвах им за желанията и за умението да избереш точния момент. И как думите `Това трябваше да се случи преди` не са верни. Не, не преди. Точно сега. Точно когато трябваше.
В правилният момент.
На правилното място.
По пътя.

Незабравимо

15 май. Това е Денят.
Невероятен, незабравим, уникален.
Може би не перфектен, но на кого му пука, все още прекрасен.
Защото бях с хора, ходих където си поисках и правих каквото реших, и нямаше кой да ме спре.
Дори дъждът не заваля в неподходящия момент, сякаш не искаше да ми съсипе вечерта.
Веднъж годишно градът оживява и този път аз оживях с него.
За пръв път усетих истинската атмосфера на празник. Не защото имаше концерти. Предните години бяха по-хубави (особено Carl Sentance и Don Airey <3) Празничната атмосфера идваше от факта, че имах възможност да остана там колкото си поискам, без някой да ме прибира, да ми звъни и прочие. Имах възможност да съм с хора и да ходя където си поискам с тях - я на концерт, я в някоя гора посред нощ, нищо, че е тъмно, ние сме 5, (въоръжени сме!), имаме планове и ги изпълняваме. Огънят ни горя кратко, но буйно (благодарение на спрея за самозащита и всичката папрат наоколо), после останахме само ние, мракът, звуците от пропуснатия концерт на Gipsy All Family на няколко километра, долу, в ниското, едва доловимият шум на публиката, свежият въздух, мастиленото небе с няколко звезди и една съвсем тънка луна. После внезапното вдъхновение, че можем да хванем концерта, слизането през тунела от дървета, минаването покрай изоставени и тъмни сгради (със спрей в едната ръка и фенер в другата), но ето, фойерверките. Изпуснахме го. Но нищо, ние слизахме точно когато музикантите се нареждаха на сцената, минахме през публиката и седнахме на костница, където си допихме бирата и се смяхме на току-що загубения захарен памук, който отлетя нанякъде. Вечер е, но площадът е пълен, всички са навън и никой не иска да се прибира; продължихме по центъра, като не пропуснахме жената със зодиакалните камъни, а аз виждах тигровото око да изпъква измежду другите, накрая си го купих и тръгнахме, докато се наслаждавахме на дяволските рогца, които се продават. "За Хелоуин ще си купя!" обещах аз, но се съмнявам, че ще намеря. Няма значение, половината център беше пълен с дяволи. После случайното натъкване на група пичове, разказите за деня, неочакваните събития, невероятните съвпадения и откровените глупости, които ни се случваха, много смях, който не беше от бирата, после моста и пътя към автогарата, но до нея не стигнахме; само до полянката край пътя, пейката, върху която си хвърлихме чантите, тревата, на която се излегнахме, за да си доизпием бирата, хората ни зяпаха, като минаваха, но ние само им се усмихвахме. Пичът, който дойде при нас и ни попита дали сме виждали обица, защото е скъп спомен, последвалото търсене и неговите благодарности, въпреки че не я намерихме, после отново на тревата, няколко минути преди полунощ, аз се чудя защо преди не съм забелязвала колко е хубаво навън по това време! Защото не съм излизала друг път, или поне никога не съм се чувствала толкова свободна, както сега, та, няколко минути преди полунощ, на 15 май дъжд няма да завали, а ние се шегувахме как в първите секунди на 16 май ще се изсипе един хубав дъжд и след малко започва да вали, на телефона ми - 00.00, 16 май. Еуфория и прибиране вкъщи, защото това, което ни трябва, е на топло, по пътя булчинска рокля с паяк на нея, а вкъщи цяла малоумна фотосесия, последвала бродуейската версия на Рент. Излишно е да споменавам, че си легнахме почти призори и спахме 4 часа.
Наистина, отдавна не е имало чак толкова прекрасен ден. Дори карнавалът беше интересен, но всъщност цаката е да участваш, не да гледаш ^^
15 май <3

photo by Pretty-As-A-Picture

Момчето, което говори с морето

Една палатка под открито небе, един шарен хипи бус и китари, смях, приятели, усмивки.
Едно море и един плаж, изгревът, залезът, огънят, песните.
Една сянка на дърво в горещината, одеяло за сядане, зелена поляна.
Обикаляне от град в град, всеки ден на различно място, вятър в косите, птици в небето и музика, музика, музика.

И гребвам от тебе, море, шепа вода,
глътка любов за моя ден.

Изкуството, големите събирания, обширните поляни, бирата, музикалните фестове и усещането след тях, онова трепване в стомаха, то е щастие, да.
Летните следобеди в книга в ръка, горите, изтърканите кецове, клечките в косите.

И често се питам, защо не опитам
да вляза във ритъм със теб -
смело да пристъпя.
покоя сегашен, уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.

Просто си мечтая, да.
За моментите, в които ежедневието няма значение и не съществува.
За дните на пълна свобода.
За възможностите, които ме очакват.
За това, което съм пропуснала и това, което няма да пропусна.
За бъдещето, или - кой знае - за настоящето.
За щастието.

Ах, как ми се иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло
като в огледало, море,

в тебе се оглежда.

photo by meppol

Сега?

Сега ли? Мда, сега точно искам да бъда на някоя поляна, или в гора, облегната на раницата си или на якето, със слушалки в ушите и небе над главата.
Искам място извън времето, без да се притеснявам, че закъснявам за училище, или че се прибирам по-късно от указания ми час, място, на което да лежа с часове и никой да не припарва до мен, да не ми звъни, да не ме закача, да не ми държи сметка за каквото и да било. Искам да усещам аромата на пролет, да виждам синьо и зелено, или пък залеза? Да, и залезът е красив, особено гледан от поляна, а досега не съм успявала да го видя на спокойствие.
Искам и да стоя докато се стъмни, докато няма да има значение дали съм с отворени очи, и само да слушам, да мисля, да усещам.
По някое време ще заспя и знам, че ще бъда изцяло спокойна.
После ще се събудя от слънчевите лъчи.
И ще се чувствам сто пъти по-добре, и ще се радвам, и ще бъда спокойна.
Защото в момента искам точно това, нищо че е невъзможно.

I need sunshine.

Най-вече в изкуството.
Да, омръзна ми през пролетта да гледам само тъжни меланхолични черно-бели снимки. Фотографията не е изкуство само от естетическа гледна точка - тя изразява чувства, настроения, преживявания, желания. И когато видя, че в девиантАРТ е пълно с мрачни снимки, които са качени в последните 8 часа, ми се губи цялото желание да разглеждам.
И не само това. Винаги когато видя някоя хубава ярка цветна снимка, настроението ми се подобрява поне малко. През пролетта трябва да има точно такива снимки. Дори да са по-меланхолични, важно е да има цвят. Защото без цвят, няма и настроение. Колкото и да са красиви черно-белите снимки, не е сега моментът за тях. Поне не трябва да бъдат чак толкова много. Защото става прекалено еднообразно.
И така де, защо хората обичат изкуството? (това доста често е безсмислен въпрос, но..) Не само, защото е красиво. Може би защото ги докосва по някакъв начин? Влияе им? И когато цялата тази меланхолия от творбата се предаде върху хората, те решават, че ще е добра идея да си пуснат и някоя тъжна песен. И то какво става? Да, може би преувеличавам. Не при всички е така. Но личният опит ме кара в момента да смятам така.
Затова имам нужда от цвят. Имам нужда от повече светлина, енергия, слънце, зеленина, цветя, сапунени балончета, маргаритки, глухарчета. От пролет във всичките нейни аспекти. Най-вече в изкуството. Защото то е от онези малки неща, които ме карат да се усмихвам и да се радвам на това, което имам. Вдъхновяват ме, дават ми стимул. Положителна емоция. И особено сега имам нужда точно от тази енергия, която ми носи изкуството.
И след като зимата свърши и определено има какво да се снима - защо не се сдобием с малко щастие, дори да е под формата на фотография?