But kid, I'm a pilot,it's all I believe in

последният месец беше като някакво автомобилно състезание, в което се опитвах да надбягам времето, хората и самата себе си. в резултат попаднах в нещо като катастрофа. или водовъртеж. или торнадо. и... да.

страсбург беше bittersweet, повече bitter, отколкото sweet, нещо като lifestorm, като гранична ситуация, като повратен момент, като кръстопът. автобусът беше като машина на времето, която пътува във вечността, не само заради дългото пътуване, но и заради промените. éblouie par la nuit в корабчето по залез, докато правих първата си и последна засега обиколка на града, светлинките на la petite france, която има толкова венецианско-френско усещане, dans ma rue, il y a des gens qui s'promenent, а и дъждът, който беше едва ли не първото ми впечатление от страсбург, дъждът, който заваля, но не ме намокри, не ми стана студено, дъждът, който ми се стори като една естествена част от града, толкова, о, толкова. бордото в хотела вечерта, цигарата на прозорчето, преди да реша да скоча от него, а земята се оказа не на 20 см под мен, а на поне 70, и хоп, по гръб, точно срещу небето. а на 10-20 метра от мен мина поредният влак за париж. bittersweet симфония от чувства.

а будапеща? будапеща за час, а вместо да се загубя в лабиринта й, както се надявах, се загубих в собствения си лабиринт от чувства, но пък се снимах с орел/сокол/нещо такова, пък мюнхен, мюнхен беше за няколко часа, повече sweet и по-малко bitter, пък бирарията беше много яка.

а сега искам вкъщи.

i've got you under my skin
i'd sacrifice anything come what might for the sake of havin' you near,

но не това вкъщи, в което съм сега, в което съм израснала и живяла години, а другото вкъщи, което даже не съм виждала, но го усещам, все още само вътре в мен, но знам, че е там навън, някаква паралелна реалност, от която още не съм част, а присъствам само като като празнина, но празнината е обещание, което тепърва ще бъде изпълнено, you know. принадлежа към два свята до момента, в който не избера в кой да остана, cause i've got you under my skin and i like you under my skin, но don't you know, little fool, you never can win, so deep in my heart that you're really a part of me, но не знам аз ли съм част от този свят, или той е част от мен, може би всеки от нас е част от другия, но със сигурност знам, че една голяма част от мен ме чака там някъде, в северозападна посока и на хиляди километри, но е там и долавям нишката на съществуване на цялата паралелна вселена, само, само да намеря начин и вече е крайно време да си бъда вкъщи.

photo by Nlr4.

Terrified

Месеци, месеци, докато се оплета в нишките на времето и на собствения си живот, опитвайки се да го подредя и разплета, да осигуря някакъв вид сигурност за следващия ден, а времето ме подхвърля като удавник и ме запраща в още по-голям хаос и отпреди, месеци, докато разбера, че е безпредметно да подреждам каквото и да било, хаосът е моят ред, а онези безброй възможности за утрешния ден не могат да бъдат видяни, нито пък пътят може да бъде предначертан.
Дойде краят на още един период.
Не знам в кое време и на кое място, но ще го получа.


photo by Art-de-Viant.

Feeling good.

животът ми е лятна буря
поемам дълбоко въздух, сядам на прозореца, опирам главата си на стената, до мен има един-единствен слънчев лъч, въздухът е задужаващо свеж
и мирише на зелено и щастие
слагам слушалки, в главата ми звучи саундтрак
но не кой да е, а саундтракът на моята пролет
на моята година
и преди да съм се усетила, времето е минало, трябва да се връщам в реалността
но пролетта ми е упойваща, и поемам дълбоко въздух
и смехът отеква в стаята, някъде далеч от слушалките ми, чувам го едва-едва
но се усмихвам, защото моята пролет започна
нищо, че е едва средата на януари
пролетта почва тогава, когато получа онова вдъхновение, което ме кара да извайвам живота си както поискам
и което ме кара сама да рисувам с цветовете върху празните листи, моите дни

тази пролет искам много изкуство, много шарено, много слънце и много път

birds flying high, you know how i feel
sun in the sky, you know how i feel
breeze driftin' on by, you know how i feel

it's a new dawn
it's a new day
it's a new life
for me

... and i'm feeling good.

Science & life

това е ноември.
за 7 дни научих много. за 7 дни изпитах неща, които скоро не бях изпитвала. или може би никога.
мога да започна да говоря за криволинейното движение по парабола, което описва животът ми в момента, или пък за делокализираната π-връзка между мен и един малко по-различен период (или свят), или за средата с отрицателен индекс на рефракция, в която попадам понякога, но... ще пропусна.
с други думи - направих един хубав завой към нещата, които бяха най-важни за мен преди.
но чувството е различно.
и тук последното, което мога да намеря, е научно обяснение.

оказва се, че колкото и да бягам, рано или късно излиза, че съм бягала в кръг и съм се върнала в изходна позиция.

но това е хубаво.
даже прекалено хубаво.

защото искам да запазя тази ситуация. искам да я запазя и да поема по пътя, който следва от нея. не искам да губя отново цялата магия на живота.

защото щастието се усеща. като затишие преди буря.
вече усещам мириса на бурята.

Oblivion.

Четвъртък - фотосесия в гората.
Петък - фотосесия на гарата.
Събота и неделя - Дряново.
А нататък - както дойде (:

Мисля, че започвам да връщам изкуството в живота си. И съвсем скоро ще вляза в кондиция. Изкуство = спасение. Защото хаосът в момента е твърде огромен, а аз просто си се рея в пространството и не забелязвам нищо около мен. Ще спра да върша нещата механично само когато се появи нещо забележително, а аз мисля да се хвана за спасителната сламка, която е фотографията. И есента. И китарните акорди, които свиря в неделя следобед.

Искам да се случи нещо неочаквано.

Ако тръгна да приказвам какво става с мен, няма да се получи нищо красиво, така че ще спра дотук. Трябва ми съвсем малко, за да почувствам пак онова августовско щастие. Дано се появи скоро.
Все пак, есен е, а тя винаги, винаги ме изненадва. И този път ще е приятно.

Въпрос на време.

photo by Alshain4.

Безтегловност.

Пълен хаос.
...
Обичам хаоса.
Изпитвам някаква налудничава привързаност към места и случки, които не би трябвало да ме радват или да са от някакво значение. Но това е защото съм се пуснала по течението и не се интересувам от нищо друго, освен какво е вероятно да стане утре. Но дори и това рядко ми прави впечатление. Правя всичко на магия, засега се получава, въпросът е докога.
Не виждам есента. Защото е прекалено хладна и мрачна, за да бъде Есен. Не говоря само за температурата, нито за дъждовете. И лятото имаше дъждове, но бяха прекрасни и вдъхновяващи. А тези са прибързани. Нежелани. Те са дъждове, които пречат на красотата на есента.
Моята есен е някъде там, под мокрите листа, локвите и калта. Някъде навътре, много навътре, и чака да се покаже. И да ме вдъхновява. Да ме накара да виждам цветно.

...

Хаос.

Имам поне 5-6 проекта, които искам да осъществя. Още този месец. Но ми липсва есенният октомври. И събирането на листа в различни цветове, фотографията, литературата, макар и не толкова много напоследък, китарата и най-вече - чувството, че предстои нещо. Но да. Октомври е непредвидим.
Хайде, изненадай ме.

...

А в София беше есенно.

photo by Bomb-Creator.

Les jeux d'octobre.

Cap ou pas cap?

Toujours cap, естествено. Понеже обещах днес да казвам `да` на всичко.
И съм убедена, че тази есен няма нужда от сценарий (:
So, welcome, October (:
You'll be wonderful.

Avec les yeux fixés sur mon rêve
À la fin du jour mes doutes s'achèvent
Avec mon coeur plein de lumière
On peut revenir en arrière. (:

photo by vanilla-tapes.

Some piece of luck.

На пръв поглед един съвсем обикновен ден.
Ставаш рано, бързаш, тъпчеш си чантата с какви ли не учебници и тетрадки, гледаш да не забравиш нещо, вършиш по сто неща едновременно, за да не закъснееш... Не ти остава време дори за чай... и излизаш. А в училище все същото - спи ти се, а учителите си мислят, че си много подготвен по предмета им.
Рядко, когато излизаш изпод топлите завивки сутрин, имаш усещането, че денят ще е различен. Правиш редовните сутрешни неща, но този път добавяш и едно допълнително.
И имаш някакво налудничаво усещане, че денят вече е различен.
Няколко часа по-късно се убеждаваш, че имаш невероятен прилив на късмет. Минаваш между капките, а в същото време ти се случват неща, които искаш откакто е почнала учебната година. (:

Да, такива неща стават при мен. Приятно е (:

И май вече почвам да контролирам посоката на събитията.
Ще бъде толкова луда, събитийна, неповторима година. Най-важната досега.
Защото аз така искам (:

photo by watermelonkisses.

Believing.

Няколко часа до есента.
Не астрономическата.
По-скоро до промяната, която ще настъпи от утре.
Всичко е толкова неясно, изглежда толкова объркано и някак си.. неправилно. Цялата тази промяна, която идва точно сега, всичко, което си мислех да правя, то няма смисъл, нито начин. И точно когато не виждам изход, трябва да вярвам.
И аз го правя.
Защото имам нужда от чудо.

а аз вярвам в чудеса.
Cause I know this flame isn't dying.

Maybe it's time for miracles.

Утре ще се наспя, ще стана и ще бъда в добро настроение. Ще бъда спокойна.
Защото нищо, абсолютно нищо, няма да съсипе годината ми. Вярвам, че няма да го направи.
Вярвам, че последните няколко дни нямат значение - и без това бяха (като) някакъв лош сън.
И може да звучи налудничаво, но.. вярвам.
Което обяснява защо светът ми е толкова интересен.

photo by m0thyyku.

Road trippin'

Рила и Витоша (:
Мусала, Мальовица, Черни връх.
Може би не бива да започвам така, но ето, ще го кажа - това беше най-страхотното ми пътуване тази година.
Това беше пътуването, което очаквах с любопитство - защото е нещо ново.
Първото ми ходене в планина. Първото ми изкачване на връх - Мусала. Първият ми поход. Първото ми качване на лифт - и кабинков, и седалков. Първото ми спане на двуетажно легло, естествено - на втория етаж (:
И отново имах много фотография.
Имах много красота.
И зелено.
И топло кафе. Билков чай.
Леденостудена, кристална вода.
И непостижимо щастие. Спокойствие. Лекота.
Обожавам всяка секунда от това пътуване, дори моментите, в които бях изтощена до припадък, с пареща болка във всичките мускули и куцаща, едва изкачваща последните метри на някой от върховете. Обожавам леженето на полянките, краткотрайните (или не толкова) почивки, храната, която там изглежда дори по-вкусна. Обожавам и гледките от върховете.
Вечерта с китарата (:
Ментата със спрайт.
Хармониката. Песните.
Смехът. Ох, смехът. <3
И невероятно силното желание да не свалям усмивката от лицето си.
Защото почувствах същото като миналата година в Румъния - друг свят, друг живот, друго настояще, само там, далеч, на много километри, с други хора, нещо съвсем различно, за пръв път преживяно. Забравих всичко останало. И не изпитвах носталгия. Бих обикаляла цял месец.
И съм щастлива.

(:

Let's go get lost,
Let's go get lost (:

photo by me. от автобуса.

Пясък и вълни

11 невероятни дни (:
Успях да преживея там всичко, което исках да ми се случи; пътувах до Варна и Слънчев бряг, и на двете места беше велико, сдобих се с всичко, с което исках да се сдобия, най-вече от емоционална гледна точка и съм щастлива. Знам, че получих всичко, което исках. Затова и не съжалявах, като си тръгвах.
Преживях и втората си фотосесия. На плажа. Така, както я исках. И мисля, че се получи добре.
Имах си и фар. Морски. Който после се оказа бункер на военните. ;D Но идеята, че е бил фар е къде-къде по-интересна.
Имах Пичове.
И нощни обикаляния на града.
И прекрасни вечери на тераската, с джин и тоник, праскова и небе.
И звездопад. Нощ на плажа. Къпане в тъмното.
Много пясък и вълни.
Много фотография. Моята любов.
И никакво разочарование.
И намерих Моето морско място.

But I feel a change coming on
Rolling out of the blue like a storm
And it's bending your will like a willow tree twisting
Trying to regain its form (:

photo by me.

Permanent s u m m e r .

Едно такова топло и приятно чувство в стомаха, не, то няма нищо общо с жегата, по-скоро е някаква душевна топлина, някакво вътрешно усещане за лято, има го и през нощта, в три часа, и в два следобед, и усещам морето между пръстите си, само четири дни остават, а Бургас беше прекрасен, прекрасен, прекрасен, тъмните му улици в два през нощта, лекия вятър, докато се разхождаш в морската, пясъкът сутрин в девет, преди да скочиш в морето, и много влакове и автобуси, много път, много живот, от всичко по много, и още, о, това е само началото, защото това лято ще имам много изкуство, морски вълни, бяло и слънчеви лъчи, ще ги имам в ръцете си и в косите си, и няма да ги пусна, те ще останат още седмици и месеци, ще усещам вкуса им, и ще запомня всичко, ще го помня така, сякаш се е случило току-що, и ще ме топли, защото лятото може да бъде вечно, а моето лято - то никога няма да свърши, поне докато все още имам това топло чувство в стомаха.

photo by andreapun.

D i (v) e.

Страхотно.
Не съм излизала вече от две седмици. Защо? Защото съм болна, както никога досега не съм била. Йеаа.
От две седмици насам само си правя планове, чакайки възможност да ги изпълня най-сетне. Е, възможност ще имам скоро. Само дето почти целия месец замина, а плановете ми си стоят така.
Мразя да се получава така. Искам си лятото, искам си влаковете, искам си билетчетата, уроците по китара и летните следобеди навън. Не искам температура, главоболие и кашлица, от която не мога да спя.
Лятото ми върви приятно, намирам си занимания, но.. не е същото. Не е същото, когато знам, че не мога да изляза. Още само няколко дена и ще си върна лятото. Ама без загубените дни.
Дотогава ще си остана с плановете, спомените от юни (когато пътувах повече, отколкото през юли) и мислите за август. Който пък ще бъде невероятен. Просто не ми харесва това чувство, че пропускам нещо. Защото наистина знам какво пропускам. Слънцето навън най-нагло си пече, а аз си стоя. Но както и да е. Знам, че напоследък блогът ми изобщо не отразява чувствата и преживяванията ми, но мисля да направя нещо по въпроса. Стига да се появи нещо, за което да пиша.

photo by KaramNatour

Фестивални усмивки

Може би от часове се опитвам да напиша този пост.
Не знам откъде да почна. Нито какво точно да кажа. Дали да разкажа в пълни подробности всичко, или да оставя спомена за себе си.
Да, това бяха най-хубавите ми два концерта в живота. Да, имаше и някои непредвидени моменти, които предизвикаха неудобства. Но всичко се оправи (или поне това, което можеше да бъде оправено.) Концертите сами по себе си бяха прекрасни. Всъщност бяха най-прекрасното от целия ми престой в София. Времето беше кофти, студът, дъждът и вятърът за пръв път не ми харесваха (студът никога не ми е харесвал, но вторите две..), което разбира се, не попречи на доброто настроение. Попречи на част от ентусиазма, но когато групите се появиха, той се върна.
А те бяха толкова добри, по дяволите. И всички изсвириха точно песните, които аз исках. песни, които не бих се сетила, че наистина ще свирят. Песни, които бях сигурна, че няма да чуя.
Но те ги изсвириха. И толкова им благодаря. Защото ме усмихнаха много.
Усмихнаха ме и Еви, Мила, Нати, Ел, Мимс и Теди. И се радвам, че ги видях ^^
Усмихна ме и споменът за изгубването в София. Самото преживяване беше изнервящо от една страна, но сега, доста след него, ми се струва забавно. И необходимо. Не за ориентацията ми, а за да пречупя най-сетне скучното ежедневие.
За другото няма да говоря. Посещение в House of the Rising Force и голяма отбивка на Славейков за книги. Обичам София, въпреки ограниченото време там.
Обичам и двата дни там. Въпреки че се развиха изцяло против плановете ми, бяха страхотни. Невероятни ^^ Без капка разочарование.
И естествено, още една сбъдната мечта.

photo by illogicalsheep.

On the road again + емоции.

Може би цялата тази работа с разстоянието не е толкова гадна.
Може би е хубаво да имаш приятели на стотици километри и да се виждаш с тях 1-2 пъти в годината.
Или поне има хубави страни.
Защото пътят е много по-прекрасен, ако знаеш, че има кого да видиш при следващата спирка.
И защото когато хората са далеч, ги оценяваш повече. Да, наистина смятам така. Цениш времето, прекарано с хората далеч от теб повече, отколкото това с хората, които виждаш всеки ден.
Не че не ги обичаш. Но другите не се знае кога пак ще ги видиш.
А в последно време се убедих, че е хубаво някои хора да са далеч. Защото държа на тях много повече, когато ги няма. Когато не съм ги виждала и чувала с месеци. Когато съм се пренаситила от отсъствието им и най-сетне ги искам обратно в живота си.
Защото когато са близо до мен, се губим. Губи се връзката ни. Губят се отношенията. Губи се желанието. Всичко. Превръщаме се просто в добри познати. А после даже в непознати.
И колкото и глупаво да звучи, точно това се случва.
Дано лятото ни излекува.
______

А напоследък... е различно. Онази вечер, когато останах сама, за пръв път не се зарадвах. Научих се да ценя времето, което имам само за себе си, но това.. не беше хубаво. Празен апартамент, късно вечер, тъмно, тихо, само шумът от компютъра, няма пусна телевизор, няма музика, няма нищо. И в един момент навън загърмя и заваля. Първият път, в който се уплаших от бурята.
Мина ми естествено, но..
А колкото до буденето посред нощ, безсънието, те са нормални. Ентусиазъм? Може би. Предстоят ми два дни в София, и то на концерти, да не говорим с колко хора ще се видя - нещо, което отдавна искам.
Но не е само това. Тук има нещо объркано.
... което ще се оправи за седмица-две, но сега го има. И не е на правилното място.
Емоциите ми се разлетяха. И заеха неподходящи места. Лек трус, залитане. И ще им трябва време да се върнат на предишните места, където е правилно да бъдат.
И трябва да си изключа мозъка, който и без това вече е отделна личност и не се съобразява с мен.
Дано пътуването ми подейства като шамар, защото имам нужда да разбера къде съм.

Отивам да си сбъдна мечтите в София.

(:

picture by The-optimist

Безумно.

И когато човек знае какво точно иска, и когато го чака толкова много време, и накрая то се получава, какво е чувството?
Автобусът. Капките по стъклото, които се стичаха надолу на рекички. Бесният дъжд, който шибаше по покрива на автобуса.
Те ми говореха. И аз им разказвах.
Разказвах им за усмивките, за съвпаденията, за случките. Разказвах им за желанията и за умението да избереш точния момент. И как думите `Това трябваше да се случи преди` не са верни. Не, не преди. Точно сега. Точно когато трябваше.
В правилният момент.
На правилното място.
По пътя.