Science & life

това е ноември.
за 7 дни научих много. за 7 дни изпитах неща, които скоро не бях изпитвала. или може би никога.
мога да започна да говоря за криволинейното движение по парабола, което описва животът ми в момента, или пък за делокализираната π-връзка между мен и един малко по-различен период (или свят), или за средата с отрицателен индекс на рефракция, в която попадам понякога, но... ще пропусна.
с други думи - направих един хубав завой към нещата, които бяха най-важни за мен преди.
но чувството е различно.
и тук последното, което мога да намеря, е научно обяснение.

оказва се, че колкото и да бягам, рано или късно излиза, че съм бягала в кръг и съм се върнала в изходна позиция.

но това е хубаво.
даже прекалено хубаво.

защото искам да запазя тази ситуация. искам да я запазя и да поема по пътя, който следва от нея. не искам да губя отново цялата магия на живота.

защото щастието се усеща. като затишие преди буря.
вече усещам мириса на бурята.

Les jeux d'octobre.

Cap ou pas cap?

Toujours cap, естествено. Понеже обещах днес да казвам `да` на всичко.
И съм убедена, че тази есен няма нужда от сценарий (:
So, welcome, October (:
You'll be wonderful.

Avec les yeux fixés sur mon rêve
À la fin du jour mes doutes s'achèvent
Avec mon coeur plein de lumière
On peut revenir en arrière. (:

photo by vanilla-tapes.

Where are my words?

Не съм сигурна колко точно време ще ми бъде необходимо да се възстановя след тези събития.
Може би няколко дена, седмица.
Защото от Джулай насам (включително) преживях абсолютно всичко.
Два противоположни изблика на чувства, които избухнаха едновременно и не се уравновесиха взаимно, съществуваха си паралелно. И не съм сигурна, че мога да разкажа. Не съм сигурна, че всичко това може да се опише с думи. А дори да може, аз не мога.
И дори не знам какво да мисля и какво да чувствам.
А всъщност, има ли значение?
Единственото, което знам, е, че не исках да напускам бургаския плаж. Исках да остана там още много дълго.
Но, да, i don't belong there. За жалост.

Няма да разказвам за Джулай. Всички знаят какво е и всички могат да се досетят как съм прекарала.
Е, имаше и някои допълнения.
Но съм сигурна, че още дълго време ще го сънувам.

photo by me.

Фестивални усмивки

Може би от часове се опитвам да напиша този пост.
Не знам откъде да почна. Нито какво точно да кажа. Дали да разкажа в пълни подробности всичко, или да оставя спомена за себе си.
Да, това бяха най-хубавите ми два концерта в живота. Да, имаше и някои непредвидени моменти, които предизвикаха неудобства. Но всичко се оправи (или поне това, което можеше да бъде оправено.) Концертите сами по себе си бяха прекрасни. Всъщност бяха най-прекрасното от целия ми престой в София. Времето беше кофти, студът, дъждът и вятърът за пръв път не ми харесваха (студът никога не ми е харесвал, но вторите две..), което разбира се, не попречи на доброто настроение. Попречи на част от ентусиазма, но когато групите се появиха, той се върна.
А те бяха толкова добри, по дяволите. И всички изсвириха точно песните, които аз исках. песни, които не бих се сетила, че наистина ще свирят. Песни, които бях сигурна, че няма да чуя.
Но те ги изсвириха. И толкова им благодаря. Защото ме усмихнаха много.
Усмихнаха ме и Еви, Мила, Нати, Ел, Мимс и Теди. И се радвам, че ги видях ^^
Усмихна ме и споменът за изгубването в София. Самото преживяване беше изнервящо от една страна, но сега, доста след него, ми се струва забавно. И необходимо. Не за ориентацията ми, а за да пречупя най-сетне скучното ежедневие.
За другото няма да говоря. Посещение в House of the Rising Force и голяма отбивка на Славейков за книги. Обичам София, въпреки ограниченото време там.
Обичам и двата дни там. Въпреки че се развиха изцяло против плановете ми, бяха страхотни. Невероятни ^^ Без капка разочарование.
И естествено, още една сбъдната мечта.

photo by illogicalsheep.

On the road again + емоции.

Може би цялата тази работа с разстоянието не е толкова гадна.
Може би е хубаво да имаш приятели на стотици километри и да се виждаш с тях 1-2 пъти в годината.
Или поне има хубави страни.
Защото пътят е много по-прекрасен, ако знаеш, че има кого да видиш при следващата спирка.
И защото когато хората са далеч, ги оценяваш повече. Да, наистина смятам така. Цениш времето, прекарано с хората далеч от теб повече, отколкото това с хората, които виждаш всеки ден.
Не че не ги обичаш. Но другите не се знае кога пак ще ги видиш.
А в последно време се убедих, че е хубаво някои хора да са далеч. Защото държа на тях много повече, когато ги няма. Когато не съм ги виждала и чувала с месеци. Когато съм се пренаситила от отсъствието им и най-сетне ги искам обратно в живота си.
Защото когато са близо до мен, се губим. Губи се връзката ни. Губят се отношенията. Губи се желанието. Всичко. Превръщаме се просто в добри познати. А после даже в непознати.
И колкото и глупаво да звучи, точно това се случва.
Дано лятото ни излекува.
______

А напоследък... е различно. Онази вечер, когато останах сама, за пръв път не се зарадвах. Научих се да ценя времето, което имам само за себе си, но това.. не беше хубаво. Празен апартамент, късно вечер, тъмно, тихо, само шумът от компютъра, няма пусна телевизор, няма музика, няма нищо. И в един момент навън загърмя и заваля. Първият път, в който се уплаших от бурята.
Мина ми естествено, но..
А колкото до буденето посред нощ, безсънието, те са нормални. Ентусиазъм? Може би. Предстоят ми два дни в София, и то на концерти, да не говорим с колко хора ще се видя - нещо, което отдавна искам.
Но не е само това. Тук има нещо объркано.
... което ще се оправи за седмица-две, но сега го има. И не е на правилното място.
Емоциите ми се разлетяха. И заеха неподходящи места. Лек трус, залитане. И ще им трябва време да се върнат на предишните места, където е правилно да бъдат.
И трябва да си изключа мозъка, който и без това вече е отделна личност и не се съобразява с мен.
Дано пътуването ми подейства като шамар, защото имам нужда да разбера къде съм.

Отивам да си сбъдна мечтите в София.

(:

picture by The-optimist

Безумно.

И когато човек знае какво точно иска, и когато го чака толкова много време, и накрая то се получава, какво е чувството?
Автобусът. Капките по стъклото, които се стичаха надолу на рекички. Бесният дъжд, който шибаше по покрива на автобуса.
Те ми говореха. И аз им разказвах.
Разказвах им за усмивките, за съвпаденията, за случките. Разказвах им за желанията и за умението да избереш точния момент. И как думите `Това трябваше да се случи преди` не са верни. Не, не преди. Точно сега. Точно когато трябваше.
В правилният момент.
На правилното място.
По пътя.

Момчето, което говори с морето

Една палатка под открито небе, един шарен хипи бус и китари, смях, приятели, усмивки.
Едно море и един плаж, изгревът, залезът, огънят, песните.
Една сянка на дърво в горещината, одеяло за сядане, зелена поляна.
Обикаляне от град в град, всеки ден на различно място, вятър в косите, птици в небето и музика, музика, музика.

И гребвам от тебе, море, шепа вода,
глътка любов за моя ден.

Изкуството, големите събирания, обширните поляни, бирата, музикалните фестове и усещането след тях, онова трепване в стомаха, то е щастие, да.
Летните следобеди в книга в ръка, горите, изтърканите кецове, клечките в косите.

И често се питам, защо не опитам
да вляза във ритъм със теб -
смело да пристъпя.
покоя сегашен, уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.

Просто си мечтая, да.
За моментите, в които ежедневието няма значение и не съществува.
За дните на пълна свобода.
За възможностите, които ме очакват.
За това, което съм пропуснала и това, което няма да пропусна.
За бъдещето, или - кой знае - за настоящето.
За щастието.

Ах, как ми се иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло
като в огледало, море,

в тебе се оглежда.

photo by meppol

Лудница.

Уау.
Китара, готини мелодии, оставане до късно след училище с най-неочакваните хора, театър по никое време, литературни анализи, интересни събития, планове за нощни разходки из необичайни места, органична химия, хармонично трептене, преследвачи, луди наематели, спрейове за самозащита, полиция, топка в стомаха, 24 февруари, Едмон Дантес, френско съчинение, Пратчет на английски, контролни, конкурси, награди, билети, немски тираджии, кучета, таралежи, етика, канибали, Германия, стоене до късно през нощта, влюбени момчета, хороскопи, бира, замък, дъжд, почти изпуснат автобус, подаръци, струни, планове, лудница.
Животът ми е интересен.

Like an old story.

Имам чувството, че част от февруари се повтаря.
Вече от 19 дни животът ми е тотално преобърнат, без да се е случвало нещо конкретно. Просто цветовете от тъмни и бледи, станаха ярки и светли. Не че се опитвам да си обясня тази промяна, но тя определено се отразява върху живота ми. Много настоятелно.
А сега февруарската история се повтаря. Или по-скоро събитията от 23 и 24 февруари. Повтарят се със 100-процентова точност, което е... озадачаващо.
И се чудя дали това в действителност е ярката светлина в дъното на тунела, или е просто поредният влак, който идва да ме премаже.
Ще разбера.

I'm not dead, just floating.
I'm not scared, just changing.

Всичко вървеше толкова спокойно и безсъбитийно, че имах чувството, че трябва да се случи нещо голямо, за да има някакви събития занапред. Само дето това голямо събитие се оказа просто събуждане. В съвсем буквалния смисъл. Легнах си и с това приключи досегашният ми живот. После се събудих съвсем променена.
Такава промяна би трябвало да ме обърка. Но не. Ни най-малко.
Съдбата изведнъж започна да ми предлага много неща. И да ми поднася тези предложения в изцяло словесна форма. Трябва да съм малоумна, за да не се възползвам.
Затова и напоследък дневниците ми се превърнаха от сбито описание на деня, в няколко абзаца разказване на всичките събития.
А аз понякога имам чувството, че не мога да дишам. Не мога да си поема въздух от цялата тази емоция, която напира. Искам да изкрещя, но не го правя, затова тичам колкото ми държат краката. Прекалено много ентусиазъм, прекалено много случки, които мозъкът ми не може да смели веднага. Понякога просто имам чувството, че не мога да повярвам на това, което се случва. И изведнъж ставам много неадекватна. А успокояването трае часове.
Не било толкова трудно човек да повярва в промяната. Просто трябва нещо, което да даде начален тласък на всичко.

Madness.

Чувството е същото като в онези филми, в които накрая се случват безброй неща, които променят хода на събитията. Напрежението е налице, ентусиазмът, свитият на топка стомах. Във всеки един момент имам чувството, че ще се случи нещо голямо. И след минути/часове, то се случва. Животът ми прилича на някаква смесица от последните дни на февруари и тези от края на миналогодишния март, когато планирах няколкото бягства. И ако трябва да съм честна, този път плановете даже надхвърлят границите на разума, които тогава си поставях. Малко по-смели са, отколкото си мислех. Но ако си струва, а то си струва, по дяволите, ще се пусна по течението, без да мисля.
Все пак винаги има брегове отстрани.

photo by junest.

He's a pirate!

Бяхме 9 човека.
От юни не сме били така.

Mais si tu suis mes doutes et mes voyages,
Compagnon fidèle mais pas trop sage,
I love you, I love you... ^^

От събота до вторник. Разговор. (:
Изясниха ми се много неща, получих ясна представа накъде да поема и дали досега съм взимала правилното решение.
Имаше много музика, книги, шум, тишина, пирати от китарата ми, много снимки, аха, най-сетне пролет, най-сетне имам какво да снимам, защото се съживява (: и филми, откога не съм гледала доброволно толкова филмии.

Si tu comprends mes reves et mes délires,
Ces instants de vie que je respire,
I love you, I love you...

И по средата на всичко това, Троян, вярно, за малко, но пък беше хубаво (:
Хубави три дена.

А пък той е пират ^^

photo by Elundril

И отново.. (:

Днес се случиха най-малко 5 неща, които ускориха пулса ми (:
По-хубав ден не можеше да се очаква.

Явно всичко това просто ме е чакало, заедно с пролетта ^^

А днес се навършва 1 година от онзи невероятен софийски ден <3

photo by libelle