But kid, I'm a pilot,it's all I believe in

последният месец беше като някакво автомобилно състезание, в което се опитвах да надбягам времето, хората и самата себе си. в резултат попаднах в нещо като катастрофа. или водовъртеж. или торнадо. и... да.

страсбург беше bittersweet, повече bitter, отколкото sweet, нещо като lifestorm, като гранична ситуация, като повратен момент, като кръстопът. автобусът беше като машина на времето, която пътува във вечността, не само заради дългото пътуване, но и заради промените. éblouie par la nuit в корабчето по залез, докато правих първата си и последна засега обиколка на града, светлинките на la petite france, която има толкова венецианско-френско усещане, dans ma rue, il y a des gens qui s'promenent, а и дъждът, който беше едва ли не първото ми впечатление от страсбург, дъждът, който заваля, но не ме намокри, не ми стана студено, дъждът, който ми се стори като една естествена част от града, толкова, о, толкова. бордото в хотела вечерта, цигарата на прозорчето, преди да реша да скоча от него, а земята се оказа не на 20 см под мен, а на поне 70, и хоп, по гръб, точно срещу небето. а на 10-20 метра от мен мина поредният влак за париж. bittersweet симфония от чувства.

а будапеща? будапеща за час, а вместо да се загубя в лабиринта й, както се надявах, се загубих в собствения си лабиринт от чувства, но пък се снимах с орел/сокол/нещо такова, пък мюнхен, мюнхен беше за няколко часа, повече sweet и по-малко bitter, пък бирарията беше много яка.

а сега искам вкъщи.

i've got you under my skin
i'd sacrifice anything come what might for the sake of havin' you near,

но не това вкъщи, в което съм сега, в което съм израснала и живяла години, а другото вкъщи, което даже не съм виждала, но го усещам, все още само вътре в мен, но знам, че е там навън, някаква паралелна реалност, от която още не съм част, а присъствам само като като празнина, но празнината е обещание, което тепърва ще бъде изпълнено, you know. принадлежа към два свята до момента, в който не избера в кой да остана, cause i've got you under my skin and i like you under my skin, но don't you know, little fool, you never can win, so deep in my heart that you're really a part of me, но не знам аз ли съм част от този свят, или той е част от мен, може би всеки от нас е част от другия, но със сигурност знам, че една голяма част от мен ме чака там някъде, в северозападна посока и на хиляди километри, но е там и долавям нишката на съществуване на цялата паралелна вселена, само, само да намеря начин и вече е крайно време да си бъда вкъщи.

photo by Nlr4.

Безтегловност.

Пълен хаос.
...
Обичам хаоса.
Изпитвам някаква налудничава привързаност към места и случки, които не би трябвало да ме радват или да са от някакво значение. Но това е защото съм се пуснала по течението и не се интересувам от нищо друго, освен какво е вероятно да стане утре. Но дори и това рядко ми прави впечатление. Правя всичко на магия, засега се получава, въпросът е докога.
Не виждам есента. Защото е прекалено хладна и мрачна, за да бъде Есен. Не говоря само за температурата, нито за дъждовете. И лятото имаше дъждове, но бяха прекрасни и вдъхновяващи. А тези са прибързани. Нежелани. Те са дъждове, които пречат на красотата на есента.
Моята есен е някъде там, под мокрите листа, локвите и калта. Някъде навътре, много навътре, и чака да се покаже. И да ме вдъхновява. Да ме накара да виждам цветно.

...

Хаос.

Имам поне 5-6 проекта, които искам да осъществя. Още този месец. Но ми липсва есенният октомври. И събирането на листа в различни цветове, фотографията, литературата, макар и не толкова много напоследък, китарата и най-вече - чувството, че предстои нещо. Но да. Октомври е непредвидим.
Хайде, изненадай ме.

...

А в София беше есенно.

photo by Bomb-Creator.

Road trippin'

Рила и Витоша (:
Мусала, Мальовица, Черни връх.
Може би не бива да започвам така, но ето, ще го кажа - това беше най-страхотното ми пътуване тази година.
Това беше пътуването, което очаквах с любопитство - защото е нещо ново.
Първото ми ходене в планина. Първото ми изкачване на връх - Мусала. Първият ми поход. Първото ми качване на лифт - и кабинков, и седалков. Първото ми спане на двуетажно легло, естествено - на втория етаж (:
И отново имах много фотография.
Имах много красота.
И зелено.
И топло кафе. Билков чай.
Леденостудена, кристална вода.
И непостижимо щастие. Спокойствие. Лекота.
Обожавам всяка секунда от това пътуване, дори моментите, в които бях изтощена до припадък, с пареща болка във всичките мускули и куцаща, едва изкачваща последните метри на някой от върховете. Обожавам леженето на полянките, краткотрайните (или не толкова) почивки, храната, която там изглежда дори по-вкусна. Обожавам и гледките от върховете.
Вечерта с китарата (:
Ментата със спрайт.
Хармониката. Песните.
Смехът. Ох, смехът. <3
И невероятно силното желание да не свалям усмивката от лицето си.
Защото почувствах същото като миналата година в Румъния - друг свят, друг живот, друго настояще, само там, далеч, на много километри, с други хора, нещо съвсем различно, за пръв път преживяно. Забравих всичко останало. И не изпитвах носталгия. Бих обикаляла цял месец.
И съм щастлива.

(:

Let's go get lost,
Let's go get lost (:

photo by me. от автобуса.

Пясък и вълни

11 невероятни дни (:
Успях да преживея там всичко, което исках да ми се случи; пътувах до Варна и Слънчев бряг, и на двете места беше велико, сдобих се с всичко, с което исках да се сдобия, най-вече от емоционална гледна точка и съм щастлива. Знам, че получих всичко, което исках. Затова и не съжалявах, като си тръгвах.
Преживях и втората си фотосесия. На плажа. Така, както я исках. И мисля, че се получи добре.
Имах си и фар. Морски. Който после се оказа бункер на военните. ;D Но идеята, че е бил фар е къде-къде по-интересна.
Имах Пичове.
И нощни обикаляния на града.
И прекрасни вечери на тераската, с джин и тоник, праскова и небе.
И звездопад. Нощ на плажа. Къпане в тъмното.
Много пясък и вълни.
Много фотография. Моята любов.
И никакво разочарование.
И намерих Моето морско място.

But I feel a change coming on
Rolling out of the blue like a storm
And it's bending your will like a willow tree twisting
Trying to regain its form (:

photo by me.

Somewhere only we know

Най-добрият месец от годината досега.

Road trippin' with my two favorite allies
Fully loaded we got snacks and supplies
It's time to leave this town
It's time to steal away
Let's go get lost
Anywhere in the U.S.A.

Това, което искам да споделя, определено не може да се побере в един пост, така че..
Утре ще бъда описателна.
И ще бъде много, много ползотворен ден.

photo by Holunder.

Permanent s u m m e r .

Едно такова топло и приятно чувство в стомаха, не, то няма нищо общо с жегата, по-скоро е някаква душевна топлина, някакво вътрешно усещане за лято, има го и през нощта, в три часа, и в два следобед, и усещам морето между пръстите си, само четири дни остават, а Бургас беше прекрасен, прекрасен, прекрасен, тъмните му улици в два през нощта, лекия вятър, докато се разхождаш в морската, пясъкът сутрин в девет, преди да скочиш в морето, и много влакове и автобуси, много път, много живот, от всичко по много, и още, о, това е само началото, защото това лято ще имам много изкуство, морски вълни, бяло и слънчеви лъчи, ще ги имам в ръцете си и в косите си, и няма да ги пусна, те ще останат още седмици и месеци, ще усещам вкуса им, и ще запомня всичко, ще го помня така, сякаш се е случило току-що, и ще ме топли, защото лятото може да бъде вечно, а моето лято - то никога няма да свърши, поне докато все още имам това топло чувство в стомаха.

photo by andreapun.

The first day.

Ето. Завърнах се.
И сега предстои една яка седмица (:
Тя започна с цял следобед, прекаран с Ив, разговаряйки на един покрив и планирайки лятото. Продължи с влаково ходене до Търново и виждане с Ел. Утре ще има още разхождания. Мисля да вляза най-сетне в нормалния си ритъм на живот, който е много як. Щото, hello, me, wake up! Лятото ти се преполови, докато осмислиш някои факти.
Така, реших да ускоря нещата и почнах да си правя списъци. С книги, които да прочета, с градове, които да посетя до края на лятото, всякакви.. И обичам да гледам зелените стрелкички, които всеки ден се появяват до някоя точка от списъците. (:
И, странното е, че чак сега успях да изпълня точката с раното лягане. Цяла учебна година не успявах, въпреки че ми трябваше, а сега го правя без особен проблем.
И почнах да превеждам песни от френски и да решавам тестове/олимпиади/матури на английски. Нормално? Не. Но странното е, че не ме мързи да го правя.
Същото е и с филмите. Имам толкова много свободно време, че не знам за какво да го ползвам.
Но усещам лятото. Това е най-важното (:
А вчера заваля силен дъжд. С буря. Светкавици. По залез. Слънцето залязваше, беше оранжево, а дъждът си капеше. И беше толкова красиво, по дяволите.

It's the first day of the rest of your life.

photo by Teh-cHixor

Where are my words?

Не съм сигурна колко точно време ще ми бъде необходимо да се възстановя след тези събития.
Може би няколко дена, седмица.
Защото от Джулай насам (включително) преживях абсолютно всичко.
Два противоположни изблика на чувства, които избухнаха едновременно и не се уравновесиха взаимно, съществуваха си паралелно. И не съм сигурна, че мога да разкажа. Не съм сигурна, че всичко това може да се опише с думи. А дори да може, аз не мога.
И дори не знам какво да мисля и какво да чувствам.
А всъщност, има ли значение?
Единственото, което знам, е, че не исках да напускам бургаския плаж. Исках да остана там още много дълго.
Но, да, i don't belong there. За жалост.

Няма да разказвам за Джулай. Всички знаят какво е и всички могат да се досетят как съм прекарала.
Е, имаше и някои допълнения.
Но съм сигурна, че още дълго време ще го сънувам.

photo by me.

Фестивални усмивки

Може би от часове се опитвам да напиша този пост.
Не знам откъде да почна. Нито какво точно да кажа. Дали да разкажа в пълни подробности всичко, или да оставя спомена за себе си.
Да, това бяха най-хубавите ми два концерта в живота. Да, имаше и някои непредвидени моменти, които предизвикаха неудобства. Но всичко се оправи (или поне това, което можеше да бъде оправено.) Концертите сами по себе си бяха прекрасни. Всъщност бяха най-прекрасното от целия ми престой в София. Времето беше кофти, студът, дъждът и вятърът за пръв път не ми харесваха (студът никога не ми е харесвал, но вторите две..), което разбира се, не попречи на доброто настроение. Попречи на част от ентусиазма, но когато групите се появиха, той се върна.
А те бяха толкова добри, по дяволите. И всички изсвириха точно песните, които аз исках. песни, които не бих се сетила, че наистина ще свирят. Песни, които бях сигурна, че няма да чуя.
Но те ги изсвириха. И толкова им благодаря. Защото ме усмихнаха много.
Усмихнаха ме и Еви, Мила, Нати, Ел, Мимс и Теди. И се радвам, че ги видях ^^
Усмихна ме и споменът за изгубването в София. Самото преживяване беше изнервящо от една страна, но сега, доста след него, ми се струва забавно. И необходимо. Не за ориентацията ми, а за да пречупя най-сетне скучното ежедневие.
За другото няма да говоря. Посещение в House of the Rising Force и голяма отбивка на Славейков за книги. Обичам София, въпреки ограниченото време там.
Обичам и двата дни там. Въпреки че се развиха изцяло против плановете ми, бяха страхотни. Невероятни ^^ Без капка разочарование.
И естествено, още една сбъдната мечта.

photo by illogicalsheep.

On the road again + емоции.

Може би цялата тази работа с разстоянието не е толкова гадна.
Може би е хубаво да имаш приятели на стотици километри и да се виждаш с тях 1-2 пъти в годината.
Или поне има хубави страни.
Защото пътят е много по-прекрасен, ако знаеш, че има кого да видиш при следващата спирка.
И защото когато хората са далеч, ги оценяваш повече. Да, наистина смятам така. Цениш времето, прекарано с хората далеч от теб повече, отколкото това с хората, които виждаш всеки ден.
Не че не ги обичаш. Но другите не се знае кога пак ще ги видиш.
А в последно време се убедих, че е хубаво някои хора да са далеч. Защото държа на тях много повече, когато ги няма. Когато не съм ги виждала и чувала с месеци. Когато съм се пренаситила от отсъствието им и най-сетне ги искам обратно в живота си.
Защото когато са близо до мен, се губим. Губи се връзката ни. Губят се отношенията. Губи се желанието. Всичко. Превръщаме се просто в добри познати. А после даже в непознати.
И колкото и глупаво да звучи, точно това се случва.
Дано лятото ни излекува.
______

А напоследък... е различно. Онази вечер, когато останах сама, за пръв път не се зарадвах. Научих се да ценя времето, което имам само за себе си, но това.. не беше хубаво. Празен апартамент, късно вечер, тъмно, тихо, само шумът от компютъра, няма пусна телевизор, няма музика, няма нищо. И в един момент навън загърмя и заваля. Първият път, в който се уплаших от бурята.
Мина ми естествено, но..
А колкото до буденето посред нощ, безсънието, те са нормални. Ентусиазъм? Може би. Предстоят ми два дни в София, и то на концерти, да не говорим с колко хора ще се видя - нещо, което отдавна искам.
Но не е само това. Тук има нещо объркано.
... което ще се оправи за седмица-две, но сега го има. И не е на правилното място.
Емоциите ми се разлетяха. И заеха неподходящи места. Лек трус, залитане. И ще им трябва време да се върнат на предишните места, където е правилно да бъдат.
И трябва да си изключа мозъка, който и без това вече е отделна личност и не се съобразява с мен.
Дано пътуването ми подейства като шамар, защото имам нужда да разбера къде съм.

Отивам да си сбъдна мечтите в София.

(:

picture by The-optimist

Безумно.

И когато човек знае какво точно иска, и когато го чака толкова много време, и накрая то се получава, какво е чувството?
Автобусът. Капките по стъклото, които се стичаха надолу на рекички. Бесният дъжд, който шибаше по покрива на автобуса.
Те ми говореха. И аз им разказвах.
Разказвах им за усмивките, за съвпаденията, за случките. Разказвах им за желанията и за умението да избереш точния момент. И как думите `Това трябваше да се случи преди` не са верни. Не, не преди. Точно сега. Точно когато трябваше.
В правилният момент.
На правилното място.
По пътя.

He's a pirate!

Бяхме 9 човека.
От юни не сме били така.

Mais si tu suis mes doutes et mes voyages,
Compagnon fidèle mais pas trop sage,
I love you, I love you... ^^

От събота до вторник. Разговор. (:
Изясниха ми се много неща, получих ясна представа накъде да поема и дали досега съм взимала правилното решение.
Имаше много музика, книги, шум, тишина, пирати от китарата ми, много снимки, аха, най-сетне пролет, най-сетне имам какво да снимам, защото се съживява (: и филми, откога не съм гледала доброволно толкова филмии.

Si tu comprends mes reves et mes délires,
Ces instants de vie que je respire,
I love you, I love you...

И по средата на всичко това, Троян, вярно, за малко, но пък беше хубаво (:
Хубави три дена.

А пък той е пират ^^

photo by Elundril

Утре..

Отивам на село. Пролетно време там е яко, пък и отдавна не съм ходила. Искам да поснимам и да посвиря, да почета книга и да се позанимавам с химия малко извънучилищно. После ще имам много пролетни снимки, доста добре научена мелодия от Карибски пирати, прочетена книга и стабилни знания ^^ Не е ли яко, а? хD
Пък и ще си видя котето (което явно временно ще спре да съсипва живота на съседите) и ще му се радвам.
Ще боядисвам яйца в събота и това ще е третото ми боядисване за тоя Великден хD
И се оказва, че в неделя съм в Троян, по незнайни причини. Но пък се радвааам! ^^
А баща ми спомена нещо за Стара Загора, ама не смея да се надявам. Но каквото и да е, тая ваканция определено ще е яка. (:

photo by estellamestella.