But kid, I'm a pilot,it's all I believe in

последният месец беше като някакво автомобилно състезание, в което се опитвах да надбягам времето, хората и самата себе си. в резултат попаднах в нещо като катастрофа. или водовъртеж. или торнадо. и... да.

страсбург беше bittersweet, повече bitter, отколкото sweet, нещо като lifestorm, като гранична ситуация, като повратен момент, като кръстопът. автобусът беше като машина на времето, която пътува във вечността, не само заради дългото пътуване, но и заради промените. éblouie par la nuit в корабчето по залез, докато правих първата си и последна засега обиколка на града, светлинките на la petite france, която има толкова венецианско-френско усещане, dans ma rue, il y a des gens qui s'promenent, а и дъждът, който беше едва ли не първото ми впечатление от страсбург, дъждът, който заваля, но не ме намокри, не ми стана студено, дъждът, който ми се стори като една естествена част от града, толкова, о, толкова. бордото в хотела вечерта, цигарата на прозорчето, преди да реша да скоча от него, а земята се оказа не на 20 см под мен, а на поне 70, и хоп, по гръб, точно срещу небето. а на 10-20 метра от мен мина поредният влак за париж. bittersweet симфония от чувства.

а будапеща? будапеща за час, а вместо да се загубя в лабиринта й, както се надявах, се загубих в собствения си лабиринт от чувства, но пък се снимах с орел/сокол/нещо такова, пък мюнхен, мюнхен беше за няколко часа, повече sweet и по-малко bitter, пък бирарията беше много яка.

а сега искам вкъщи.

i've got you under my skin
i'd sacrifice anything come what might for the sake of havin' you near,

но не това вкъщи, в което съм сега, в което съм израснала и живяла години, а другото вкъщи, което даже не съм виждала, но го усещам, все още само вътре в мен, но знам, че е там навън, някаква паралелна реалност, от която още не съм част, а присъствам само като като празнина, но празнината е обещание, което тепърва ще бъде изпълнено, you know. принадлежа към два свята до момента, в който не избера в кой да остана, cause i've got you under my skin and i like you under my skin, но don't you know, little fool, you never can win, so deep in my heart that you're really a part of me, но не знам аз ли съм част от този свят, или той е част от мен, може би всеки от нас е част от другия, но със сигурност знам, че една голяма част от мен ме чака там някъде, в северозападна посока и на хиляди километри, но е там и долавям нишката на съществуване на цялата паралелна вселена, само, само да намеря начин и вече е крайно време да си бъда вкъщи.

photo by Nlr4.

Feeling good.

животът ми е лятна буря
поемам дълбоко въздух, сядам на прозореца, опирам главата си на стената, до мен има един-единствен слънчев лъч, въздухът е задужаващо свеж
и мирише на зелено и щастие
слагам слушалки, в главата ми звучи саундтрак
но не кой да е, а саундтракът на моята пролет
на моята година
и преди да съм се усетила, времето е минало, трябва да се връщам в реалността
но пролетта ми е упойваща, и поемам дълбоко въздух
и смехът отеква в стаята, някъде далеч от слушалките ми, чувам го едва-едва
но се усмихвам, защото моята пролет започна
нищо, че е едва средата на януари
пролетта почва тогава, когато получа онова вдъхновение, което ме кара да извайвам живота си както поискам
и което ме кара сама да рисувам с цветовете върху празните листи, моите дни

тази пролет искам много изкуство, много шарено, много слънце и много път

birds flying high, you know how i feel
sun in the sky, you know how i feel
breeze driftin' on by, you know how i feel

it's a new dawn
it's a new day
it's a new life
for me

... and i'm feeling good.

Science & life

това е ноември.
за 7 дни научих много. за 7 дни изпитах неща, които скоро не бях изпитвала. или може би никога.
мога да започна да говоря за криволинейното движение по парабола, което описва животът ми в момента, или пък за делокализираната π-връзка между мен и един малко по-различен период (или свят), или за средата с отрицателен индекс на рефракция, в която попадам понякога, но... ще пропусна.
с други думи - направих един хубав завой към нещата, които бяха най-важни за мен преди.
но чувството е различно.
и тук последното, което мога да намеря, е научно обяснение.

оказва се, че колкото и да бягам, рано или късно излиза, че съм бягала в кръг и съм се върнала в изходна позиция.

но това е хубаво.
даже прекалено хубаво.

защото искам да запазя тази ситуация. искам да я запазя и да поема по пътя, който следва от нея. не искам да губя отново цялата магия на живота.

защото щастието се усеща. като затишие преди буря.
вече усещам мириса на бурята.

The photoshoot!... almost.

Е, днес не се случи нищо неочаквано, въпреки прогнозите и желанията. Освен редовните промени - отлагане на фотосесията. Всъщност реших, че не ми се снима в дъжда, а после - че искам да огледам дали мястото е подходящо.

И открих нещо по-красиво от очакваното.

Беше точно както го исках. Аз, сама, но вдъхновена, вятърът, фотоапаратът, макар и с умираща батерия, случайните минувачи, които не ми избягаха от кадъра, лекият дъжд, който обаче не стигаше до мен, а само капеше по листата, листопадът накрая, който макар и да траеше само минута, успя да ме засипе с листа и... да. (: Спонтанно, но яко и необходимо.
А после - няколко кадъра в нашата гора, до езерото (всъщност е блато, но нека не развалям чувството.)

Утре си остава планът за гарата.
А истинската фотосесия - в неделя. Тогава ще имам и слънце. (:

Защото това е нещото, което ме кара да се чувствам жива в момента.

photo by me.

Безтегловност.

Пълен хаос.
...
Обичам хаоса.
Изпитвам някаква налудничава привързаност към места и случки, които не би трябвало да ме радват или да са от някакво значение. Но това е защото съм се пуснала по течението и не се интересувам от нищо друго, освен какво е вероятно да стане утре. Но дори и това рядко ми прави впечатление. Правя всичко на магия, засега се получава, въпросът е докога.
Не виждам есента. Защото е прекалено хладна и мрачна, за да бъде Есен. Не говоря само за температурата, нито за дъждовете. И лятото имаше дъждове, но бяха прекрасни и вдъхновяващи. А тези са прибързани. Нежелани. Те са дъждове, които пречат на красотата на есента.
Моята есен е някъде там, под мокрите листа, локвите и калта. Някъде навътре, много навътре, и чака да се покаже. И да ме вдъхновява. Да ме накара да виждам цветно.

...

Хаос.

Имам поне 5-6 проекта, които искам да осъществя. Още този месец. Но ми липсва есенният октомври. И събирането на листа в различни цветове, фотографията, литературата, макар и не толкова много напоследък, китарата и най-вече - чувството, че предстои нещо. Но да. Октомври е непредвидим.
Хайде, изненадай ме.

...

А в София беше есенно.

photo by Bomb-Creator.

Les jeux d'octobre.

Cap ou pas cap?

Toujours cap, естествено. Понеже обещах днес да казвам `да` на всичко.
И съм убедена, че тази есен няма нужда от сценарий (:
So, welcome, October (:
You'll be wonderful.

Avec les yeux fixés sur mon rêve
À la fin du jour mes doutes s'achèvent
Avec mon coeur plein de lumière
On peut revenir en arrière. (:

photo by vanilla-tapes.

Hello, autumn.

Така и не успях да пиша за прекрасния неделен поход на 19-ти, как за пореден път се убедих, че съм най-щастлива в планината и как се чувствах (и бях) далеч.

'Cause time flies.

Този месец е една противоречива смесица от емоции. Целият септември е една голяма емоция. В един момент нямам време, в следващия се чудя какво да го правя, имам адското чувство, че са минали векове от края на ваканцията и се плаша, после осъзнавам, че са десетина дни, но толкова събитийни десет дни и в същото време, някак празни. По един особен начин. Липсва едно малко парченце от огромния шарен пъзел.
Имам толкова много планове, че не знам кой да изпълня първо и докато се чудя, времето е отминало. И идва ред на следващия.
Опитвам се да се вкопча във всяка една възможност, във всяка една надежда, да следвам определена идея. Непрекъснато си поставям цели. И животът ме изненадва.
Съботни вечери. Чай рано сутрин. Зазоряване. Английска литература.
Есенната меланхолия е неизбежна. Но съм сигурна, че има нещо красиво в нея.

Понякога светът е прекалено хубав.
А понякога имам нужда просто от още малко време.
Но то лети.

Искам да спра стрелките му.

photo by alejka.

Road trippin'

Рила и Витоша (:
Мусала, Мальовица, Черни връх.
Може би не бива да започвам така, но ето, ще го кажа - това беше най-страхотното ми пътуване тази година.
Това беше пътуването, което очаквах с любопитство - защото е нещо ново.
Първото ми ходене в планина. Първото ми изкачване на връх - Мусала. Първият ми поход. Първото ми качване на лифт - и кабинков, и седалков. Първото ми спане на двуетажно легло, естествено - на втория етаж (:
И отново имах много фотография.
Имах много красота.
И зелено.
И топло кафе. Билков чай.
Леденостудена, кристална вода.
И непостижимо щастие. Спокойствие. Лекота.
Обожавам всяка секунда от това пътуване, дори моментите, в които бях изтощена до припадък, с пареща болка във всичките мускули и куцаща, едва изкачваща последните метри на някой от върховете. Обожавам леженето на полянките, краткотрайните (или не толкова) почивки, храната, която там изглежда дори по-вкусна. Обожавам и гледките от върховете.
Вечерта с китарата (:
Ментата със спрайт.
Хармониката. Песните.
Смехът. Ох, смехът. <3
И невероятно силното желание да не свалям усмивката от лицето си.
Защото почувствах същото като миналата година в Румъния - друг свят, друг живот, друго настояще, само там, далеч, на много километри, с други хора, нещо съвсем различно, за пръв път преживяно. Забравих всичко останало. И не изпитвах носталгия. Бих обикаляла цял месец.
И съм щастлива.

(:

Let's go get lost,
Let's go get lost (:

photo by me. от автобуса.

Пясък и вълни

11 невероятни дни (:
Успях да преживея там всичко, което исках да ми се случи; пътувах до Варна и Слънчев бряг, и на двете места беше велико, сдобих се с всичко, с което исках да се сдобия, най-вече от емоционална гледна точка и съм щастлива. Знам, че получих всичко, което исках. Затова и не съжалявах, като си тръгвах.
Преживях и втората си фотосесия. На плажа. Така, както я исках. И мисля, че се получи добре.
Имах си и фар. Морски. Който после се оказа бункер на военните. ;D Но идеята, че е бил фар е къде-къде по-интересна.
Имах Пичове.
И нощни обикаляния на града.
И прекрасни вечери на тераската, с джин и тоник, праскова и небе.
И звездопад. Нощ на плажа. Къпане в тъмното.
Много пясък и вълни.
Много фотография. Моята любов.
И никакво разочарование.
И намерих Моето морско място.

But I feel a change coming on
Rolling out of the blue like a storm
And it's bending your will like a willow tree twisting
Trying to regain its form (:

photo by me.

Somewhere only we know

Най-добрият месец от годината досега.

Road trippin' with my two favorite allies
Fully loaded we got snacks and supplies
It's time to leave this town
It's time to steal away
Let's go get lost
Anywhere in the U.S.A.

Това, което искам да споделя, определено не може да се побере в един пост, така че..
Утре ще бъда описателна.
И ще бъде много, много ползотворен ден.

photo by Holunder.

Permanent s u m m e r .

Едно такова топло и приятно чувство в стомаха, не, то няма нищо общо с жегата, по-скоро е някаква душевна топлина, някакво вътрешно усещане за лято, има го и през нощта, в три часа, и в два следобед, и усещам морето между пръстите си, само четири дни остават, а Бургас беше прекрасен, прекрасен, прекрасен, тъмните му улици в два през нощта, лекия вятър, докато се разхождаш в морската, пясъкът сутрин в девет, преди да скочиш в морето, и много влакове и автобуси, много път, много живот, от всичко по много, и още, о, това е само началото, защото това лято ще имам много изкуство, морски вълни, бяло и слънчеви лъчи, ще ги имам в ръцете си и в косите си, и няма да ги пусна, те ще останат още седмици и месеци, ще усещам вкуса им, и ще запомня всичко, ще го помня така, сякаш се е случило току-що, и ще ме топли, защото лятото може да бъде вечно, а моето лято - то никога няма да свърши, поне докато все още имам това топло чувство в стомаха.

photo by andreapun.

Promises.

You made a promise that you couldn't keep.

Всъщност май още не мога да осъзная какво се случи днес и какво точно означава то. Би трябвало да се чувствам ужасно.
Обаче се чувствам прекрасно.
Ето, срещата ни се отлага с още една година. Вече станаха три, а ще бъдат най-малко четири. Чувствам се успокоена.
Защо обаче изникваш в най-неподходящия момент? Не ти де. Но името ти. И присъствието ти пак се усеща и прецаква всичко.
Сега искрено се надявам да не се наложи заради това присъствие да пропусна Бургас. Толкова планираният и важен Бургас.
Защото 4 дни, прекарани на село, вместо в Бургас няма да са много приятни, особено когато те няма - тогава щеше да си е струвало поне малко.
Не е сигурно. Да, при теб нищо не е, нито при мен, когато имаш нещо общо.
Което отново доказва, че имам напълно безпогрешно шесто чувство. И сигурно още вчера бих могла да си разкажа днешния ден.
А до днешната дата в дневника ми ще има сърчице.
Отново противно на всякаква логика.

но. <3

photo by someonelovely.

Raindrops.

Всъщност си беше доста повече.
И колкото и да е странно, за мен дъждът е по-летен от високите температури. Усещам лятото, когато запръска един приятен дъжд, или пък стане на порой, от който и чадърите не могат да спасят. Тогава чувството е едно такова топло, независимо от температурите, и едно уютно, и красиво.. (: И когато се затичаш по центъра, за да намериш някое сухо местенце, от което само да слушаш дъжда, защото той разказва истории, той събужда, било то дори за да се размърдаш и да спасиш малкото сухи участъци от дрехите си, а на теб ти се иска просто да останеш и да тичаш в дъжда, но знаеш, че не можеш... Тогава те спасява "Пингвините" с двата си етажа книги, въпреки че вече до болка познаваш цялата книжарница, но всеки път прекарваш поне час-два в обикалянето й, и слушаш дъжда, слушаш го, и си мислиш как да се добереш до дома, да отидеш на терасата с чай до себе си и хубава книга, може би от тези, които в момента държиш в ръцете си, и да продължиш да слушаш...
И ето как един на пръв поглед обикновен дъжд може да направи летния ден нещо специално, нещо, което не прилича на останалите спокойни летни дни, и докато сушиш косата си и пришляпваш към банята да съблечеш мокрите си дрехи, се убеждаваш, че дъждът всеки път е различен и всеки път носи някакво послание, някакво разнообразие. И всеки път вали с причина, различна от метеорологичното обяснение, защото вече знаеш, че пожелаеш ли си дъжд, той ще дойде непременно, дори слънцето да грее, особено по залез, и всеки път ще ти нашепва, че е лято, че е любимото ти време от годината и трябва да му се насладиш максимално..
Тогава се сещаш за пътищата, по които ще поемеш в следващите седмици, за влаковете и автобусите, за куфарите и раниците, за билетчетата, които са омачкани, но не искаш да изхвърлиш, и ги запазваш, защото всяко едно е спомен за прекрасни слънчеви или дъждовни дни, за дни с вятър и аромат на ябълки и диня, или пък за безсънни нощи, когато луната е твърде красива, за да заспиш.

Да, това си мисля, когато вали.
Защото всяка една капчица ми напомня за нещо прекрасно.

photo by love4art

The first day.

Ето. Завърнах се.
И сега предстои една яка седмица (:
Тя започна с цял следобед, прекаран с Ив, разговаряйки на един покрив и планирайки лятото. Продължи с влаково ходене до Търново и виждане с Ел. Утре ще има още разхождания. Мисля да вляза най-сетне в нормалния си ритъм на живот, който е много як. Щото, hello, me, wake up! Лятото ти се преполови, докато осмислиш някои факти.
Така, реших да ускоря нещата и почнах да си правя списъци. С книги, които да прочета, с градове, които да посетя до края на лятото, всякакви.. И обичам да гледам зелените стрелкички, които всеки ден се появяват до някоя точка от списъците. (:
И, странното е, че чак сега успях да изпълня точката с раното лягане. Цяла учебна година не успявах, въпреки че ми трябваше, а сега го правя без особен проблем.
И почнах да превеждам песни от френски и да решавам тестове/олимпиади/матури на английски. Нормално? Не. Но странното е, че не ме мързи да го правя.
Същото е и с филмите. Имам толкова много свободно време, че не знам за какво да го ползвам.
Но усещам лятото. Това е най-важното (:
А вчера заваля силен дъжд. С буря. Светкавици. По залез. Слънцето залязваше, беше оранжево, а дъждът си капеше. И беше толкова красиво, по дяволите.

It's the first day of the rest of your life.

photo by Teh-cHixor

Where are my words?

Не съм сигурна колко точно време ще ми бъде необходимо да се възстановя след тези събития.
Може би няколко дена, седмица.
Защото от Джулай насам (включително) преживях абсолютно всичко.
Два противоположни изблика на чувства, които избухнаха едновременно и не се уравновесиха взаимно, съществуваха си паралелно. И не съм сигурна, че мога да разкажа. Не съм сигурна, че всичко това може да се опише с думи. А дори да може, аз не мога.
И дори не знам какво да мисля и какво да чувствам.
А всъщност, има ли значение?
Единственото, което знам, е, че не исках да напускам бургаския плаж. Исках да остана там още много дълго.
Но, да, i don't belong there. За жалост.

Няма да разказвам за Джулай. Всички знаят какво е и всички могат да се досетят как съм прекарала.
Е, имаше и някои допълнения.
Но съм сигурна, че още дълго време ще го сънувам.

photo by me.

Фестивални усмивки

Може би от часове се опитвам да напиша този пост.
Не знам откъде да почна. Нито какво точно да кажа. Дали да разкажа в пълни подробности всичко, или да оставя спомена за себе си.
Да, това бяха най-хубавите ми два концерта в живота. Да, имаше и някои непредвидени моменти, които предизвикаха неудобства. Но всичко се оправи (или поне това, което можеше да бъде оправено.) Концертите сами по себе си бяха прекрасни. Всъщност бяха най-прекрасното от целия ми престой в София. Времето беше кофти, студът, дъждът и вятърът за пръв път не ми харесваха (студът никога не ми е харесвал, но вторите две..), което разбира се, не попречи на доброто настроение. Попречи на част от ентусиазма, но когато групите се появиха, той се върна.
А те бяха толкова добри, по дяволите. И всички изсвириха точно песните, които аз исках. песни, които не бих се сетила, че наистина ще свирят. Песни, които бях сигурна, че няма да чуя.
Но те ги изсвириха. И толкова им благодаря. Защото ме усмихнаха много.
Усмихнаха ме и Еви, Мила, Нати, Ел, Мимс и Теди. И се радвам, че ги видях ^^
Усмихна ме и споменът за изгубването в София. Самото преживяване беше изнервящо от една страна, но сега, доста след него, ми се струва забавно. И необходимо. Не за ориентацията ми, а за да пречупя най-сетне скучното ежедневие.
За другото няма да говоря. Посещение в House of the Rising Force и голяма отбивка на Славейков за книги. Обичам София, въпреки ограниченото време там.
Обичам и двата дни там. Въпреки че се развиха изцяло против плановете ми, бяха страхотни. Невероятни ^^ Без капка разочарование.
И естествено, още една сбъдната мечта.

photo by illogicalsheep.

On the road again + емоции.

Може би цялата тази работа с разстоянието не е толкова гадна.
Може би е хубаво да имаш приятели на стотици километри и да се виждаш с тях 1-2 пъти в годината.
Или поне има хубави страни.
Защото пътят е много по-прекрасен, ако знаеш, че има кого да видиш при следващата спирка.
И защото когато хората са далеч, ги оценяваш повече. Да, наистина смятам така. Цениш времето, прекарано с хората далеч от теб повече, отколкото това с хората, които виждаш всеки ден.
Не че не ги обичаш. Но другите не се знае кога пак ще ги видиш.
А в последно време се убедих, че е хубаво някои хора да са далеч. Защото държа на тях много повече, когато ги няма. Когато не съм ги виждала и чувала с месеци. Когато съм се пренаситила от отсъствието им и най-сетне ги искам обратно в живота си.
Защото когато са близо до мен, се губим. Губи се връзката ни. Губят се отношенията. Губи се желанието. Всичко. Превръщаме се просто в добри познати. А после даже в непознати.
И колкото и глупаво да звучи, точно това се случва.
Дано лятото ни излекува.
______

А напоследък... е различно. Онази вечер, когато останах сама, за пръв път не се зарадвах. Научих се да ценя времето, което имам само за себе си, но това.. не беше хубаво. Празен апартамент, късно вечер, тъмно, тихо, само шумът от компютъра, няма пусна телевизор, няма музика, няма нищо. И в един момент навън загърмя и заваля. Първият път, в който се уплаших от бурята.
Мина ми естествено, но..
А колкото до буденето посред нощ, безсънието, те са нормални. Ентусиазъм? Може би. Предстоят ми два дни в София, и то на концерти, да не говорим с колко хора ще се видя - нещо, което отдавна искам.
Но не е само това. Тук има нещо объркано.
... което ще се оправи за седмица-две, но сега го има. И не е на правилното място.
Емоциите ми се разлетяха. И заеха неподходящи места. Лек трус, залитане. И ще им трябва време да се върнат на предишните места, където е правилно да бъдат.
И трябва да си изключа мозъка, който и без това вече е отделна личност и не се съобразява с мен.
Дано пътуването ми подейства като шамар, защото имам нужда да разбера къде съм.

Отивам да си сбъдна мечтите в София.

(:

picture by The-optimist

Безумно.

И когато човек знае какво точно иска, и когато го чака толкова много време, и накрая то се получава, какво е чувството?
Автобусът. Капките по стъклото, които се стичаха надолу на рекички. Бесният дъжд, който шибаше по покрива на автобуса.
Те ми говореха. И аз им разказвах.
Разказвах им за усмивките, за съвпаденията, за случките. Разказвах им за желанията и за умението да избереш точния момент. И как думите `Това трябваше да се случи преди` не са верни. Не, не преди. Точно сега. Точно когато трябваше.
В правилният момент.
На правилното място.
По пътя.

Незабравимо

15 май. Това е Денят.
Невероятен, незабравим, уникален.
Може би не перфектен, но на кого му пука, все още прекрасен.
Защото бях с хора, ходих където си поисках и правих каквото реших, и нямаше кой да ме спре.
Дори дъждът не заваля в неподходящия момент, сякаш не искаше да ми съсипе вечерта.
Веднъж годишно градът оживява и този път аз оживях с него.
За пръв път усетих истинската атмосфера на празник. Не защото имаше концерти. Предните години бяха по-хубави (особено Carl Sentance и Don Airey <3) Празничната атмосфера идваше от факта, че имах възможност да остана там колкото си поискам, без някой да ме прибира, да ми звъни и прочие. Имах възможност да съм с хора и да ходя където си поискам с тях - я на концерт, я в някоя гора посред нощ, нищо, че е тъмно, ние сме 5, (въоръжени сме!), имаме планове и ги изпълняваме. Огънят ни горя кратко, но буйно (благодарение на спрея за самозащита и всичката папрат наоколо), после останахме само ние, мракът, звуците от пропуснатия концерт на Gipsy All Family на няколко километра, долу, в ниското, едва доловимият шум на публиката, свежият въздух, мастиленото небе с няколко звезди и една съвсем тънка луна. После внезапното вдъхновение, че можем да хванем концерта, слизането през тунела от дървета, минаването покрай изоставени и тъмни сгради (със спрей в едната ръка и фенер в другата), но ето, фойерверките. Изпуснахме го. Но нищо, ние слизахме точно когато музикантите се нареждаха на сцената, минахме през публиката и седнахме на костница, където си допихме бирата и се смяхме на току-що загубения захарен памук, който отлетя нанякъде. Вечер е, но площадът е пълен, всички са навън и никой не иска да се прибира; продължихме по центъра, като не пропуснахме жената със зодиакалните камъни, а аз виждах тигровото око да изпъква измежду другите, накрая си го купих и тръгнахме, докато се наслаждавахме на дяволските рогца, които се продават. "За Хелоуин ще си купя!" обещах аз, но се съмнявам, че ще намеря. Няма значение, половината център беше пълен с дяволи. После случайното натъкване на група пичове, разказите за деня, неочакваните събития, невероятните съвпадения и откровените глупости, които ни се случваха, много смях, който не беше от бирата, после моста и пътя към автогарата, но до нея не стигнахме; само до полянката край пътя, пейката, върху която си хвърлихме чантите, тревата, на която се излегнахме, за да си доизпием бирата, хората ни зяпаха, като минаваха, но ние само им се усмихвахме. Пичът, който дойде при нас и ни попита дали сме виждали обица, защото е скъп спомен, последвалото търсене и неговите благодарности, въпреки че не я намерихме, после отново на тревата, няколко минути преди полунощ, аз се чудя защо преди не съм забелязвала колко е хубаво навън по това време! Защото не съм излизала друг път, или поне никога не съм се чувствала толкова свободна, както сега, та, няколко минути преди полунощ, на 15 май дъжд няма да завали, а ние се шегувахме как в първите секунди на 16 май ще се изсипе един хубав дъжд и след малко започва да вали, на телефона ми - 00.00, 16 май. Еуфория и прибиране вкъщи, защото това, което ни трябва, е на топло, по пътя булчинска рокля с паяк на нея, а вкъщи цяла малоумна фотосесия, последвала бродуейската версия на Рент. Излишно е да споменавам, че си легнахме почти призори и спахме 4 часа.
Наистина, отдавна не е имало чак толкова прекрасен ден. Дори карнавалът беше интересен, но всъщност цаката е да участваш, не да гледаш ^^
15 май <3

photo by Pretty-As-A-Picture

Момчето, което говори с морето

Една палатка под открито небе, един шарен хипи бус и китари, смях, приятели, усмивки.
Едно море и един плаж, изгревът, залезът, огънят, песните.
Една сянка на дърво в горещината, одеяло за сядане, зелена поляна.
Обикаляне от град в град, всеки ден на различно място, вятър в косите, птици в небето и музика, музика, музика.

И гребвам от тебе, море, шепа вода,
глътка любов за моя ден.

Изкуството, големите събирания, обширните поляни, бирата, музикалните фестове и усещането след тях, онова трепване в стомаха, то е щастие, да.
Летните следобеди в книга в ръка, горите, изтърканите кецове, клечките в косите.

И често се питам, защо не опитам
да вляза във ритъм със теб -
смело да пристъпя.
покоя сегашен, уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.

Просто си мечтая, да.
За моментите, в които ежедневието няма значение и не съществува.
За дните на пълна свобода.
За възможностите, които ме очакват.
За това, което съм пропуснала и това, което няма да пропусна.
За бъдещето, или - кой знае - за настоящето.
За щастието.

Ах, как ми се иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло
като в огледало, море,

в тебе се оглежда.

photo by meppol