Фестивални усмивки

Може би от часове се опитвам да напиша този пост.
Не знам откъде да почна. Нито какво точно да кажа. Дали да разкажа в пълни подробности всичко, или да оставя спомена за себе си.
Да, това бяха най-хубавите ми два концерта в живота. Да, имаше и някои непредвидени моменти, които предизвикаха неудобства. Но всичко се оправи (или поне това, което можеше да бъде оправено.) Концертите сами по себе си бяха прекрасни. Всъщност бяха най-прекрасното от целия ми престой в София. Времето беше кофти, студът, дъждът и вятърът за пръв път не ми харесваха (студът никога не ми е харесвал, но вторите две..), което разбира се, не попречи на доброто настроение. Попречи на част от ентусиазма, но когато групите се появиха, той се върна.
А те бяха толкова добри, по дяволите. И всички изсвириха точно песните, които аз исках. песни, които не бих се сетила, че наистина ще свирят. Песни, които бях сигурна, че няма да чуя.
Но те ги изсвириха. И толкова им благодаря. Защото ме усмихнаха много.
Усмихнаха ме и Еви, Мила, Нати, Ел, Мимс и Теди. И се радвам, че ги видях ^^
Усмихна ме и споменът за изгубването в София. Самото преживяване беше изнервящо от една страна, но сега, доста след него, ми се струва забавно. И необходимо. Не за ориентацията ми, а за да пречупя най-сетне скучното ежедневие.
За другото няма да говоря. Посещение в House of the Rising Force и голяма отбивка на Славейков за книги. Обичам София, въпреки ограниченото време там.
Обичам и двата дни там. Въпреки че се развиха изцяло против плановете ми, бяха страхотни. Невероятни ^^ Без капка разочарование.
И естествено, още една сбъдната мечта.

photo by illogicalsheep.

On the road again + емоции.

Може би цялата тази работа с разстоянието не е толкова гадна.
Може би е хубаво да имаш приятели на стотици километри и да се виждаш с тях 1-2 пъти в годината.
Или поне има хубави страни.
Защото пътят е много по-прекрасен, ако знаеш, че има кого да видиш при следващата спирка.
И защото когато хората са далеч, ги оценяваш повече. Да, наистина смятам така. Цениш времето, прекарано с хората далеч от теб повече, отколкото това с хората, които виждаш всеки ден.
Не че не ги обичаш. Но другите не се знае кога пак ще ги видиш.
А в последно време се убедих, че е хубаво някои хора да са далеч. Защото държа на тях много повече, когато ги няма. Когато не съм ги виждала и чувала с месеци. Когато съм се пренаситила от отсъствието им и най-сетне ги искам обратно в живота си.
Защото когато са близо до мен, се губим. Губи се връзката ни. Губят се отношенията. Губи се желанието. Всичко. Превръщаме се просто в добри познати. А после даже в непознати.
И колкото и глупаво да звучи, точно това се случва.
Дано лятото ни излекува.
______

А напоследък... е различно. Онази вечер, когато останах сама, за пръв път не се зарадвах. Научих се да ценя времето, което имам само за себе си, но това.. не беше хубаво. Празен апартамент, късно вечер, тъмно, тихо, само шумът от компютъра, няма пусна телевизор, няма музика, няма нищо. И в един момент навън загърмя и заваля. Първият път, в който се уплаших от бурята.
Мина ми естествено, но..
А колкото до буденето посред нощ, безсънието, те са нормални. Ентусиазъм? Може би. Предстоят ми два дни в София, и то на концерти, да не говорим с колко хора ще се видя - нещо, което отдавна искам.
Но не е само това. Тук има нещо объркано.
... което ще се оправи за седмица-две, но сега го има. И не е на правилното място.
Емоциите ми се разлетяха. И заеха неподходящи места. Лек трус, залитане. И ще им трябва време да се върнат на предишните места, където е правилно да бъдат.
И трябва да си изключа мозъка, който и без това вече е отделна личност и не се съобразява с мен.
Дано пътуването ми подейства като шамар, защото имам нужда да разбера къде съм.

Отивам да си сбъдна мечтите в София.

(:

picture by The-optimist

Незабравимо

15 май. Това е Денят.
Невероятен, незабравим, уникален.
Може би не перфектен, но на кого му пука, все още прекрасен.
Защото бях с хора, ходих където си поисках и правих каквото реших, и нямаше кой да ме спре.
Дори дъждът не заваля в неподходящия момент, сякаш не искаше да ми съсипе вечерта.
Веднъж годишно градът оживява и този път аз оживях с него.
За пръв път усетих истинската атмосфера на празник. Не защото имаше концерти. Предните години бяха по-хубави (особено Carl Sentance и Don Airey <3) Празничната атмосфера идваше от факта, че имах възможност да остана там колкото си поискам, без някой да ме прибира, да ми звъни и прочие. Имах възможност да съм с хора и да ходя където си поискам с тях - я на концерт, я в някоя гора посред нощ, нищо, че е тъмно, ние сме 5, (въоръжени сме!), имаме планове и ги изпълняваме. Огънят ни горя кратко, но буйно (благодарение на спрея за самозащита и всичката папрат наоколо), после останахме само ние, мракът, звуците от пропуснатия концерт на Gipsy All Family на няколко километра, долу, в ниското, едва доловимият шум на публиката, свежият въздух, мастиленото небе с няколко звезди и една съвсем тънка луна. После внезапното вдъхновение, че можем да хванем концерта, слизането през тунела от дървета, минаването покрай изоставени и тъмни сгради (със спрей в едната ръка и фенер в другата), но ето, фойерверките. Изпуснахме го. Но нищо, ние слизахме точно когато музикантите се нареждаха на сцената, минахме през публиката и седнахме на костница, където си допихме бирата и се смяхме на току-що загубения захарен памук, който отлетя нанякъде. Вечер е, но площадът е пълен, всички са навън и никой не иска да се прибира; продължихме по центъра, като не пропуснахме жената със зодиакалните камъни, а аз виждах тигровото око да изпъква измежду другите, накрая си го купих и тръгнахме, докато се наслаждавахме на дяволските рогца, които се продават. "За Хелоуин ще си купя!" обещах аз, но се съмнявам, че ще намеря. Няма значение, половината център беше пълен с дяволи. После случайното натъкване на група пичове, разказите за деня, неочакваните събития, невероятните съвпадения и откровените глупости, които ни се случваха, много смях, който не беше от бирата, после моста и пътя към автогарата, но до нея не стигнахме; само до полянката край пътя, пейката, върху която си хвърлихме чантите, тревата, на която се излегнахме, за да си доизпием бирата, хората ни зяпаха, като минаваха, но ние само им се усмихвахме. Пичът, който дойде при нас и ни попита дали сме виждали обица, защото е скъп спомен, последвалото търсене и неговите благодарности, въпреки че не я намерихме, после отново на тревата, няколко минути преди полунощ, аз се чудя защо преди не съм забелязвала колко е хубаво навън по това време! Защото не съм излизала друг път, или поне никога не съм се чувствала толкова свободна, както сега, та, няколко минути преди полунощ, на 15 май дъжд няма да завали, а ние се шегувахме как в първите секунди на 16 май ще се изсипе един хубав дъжд и след малко започва да вали, на телефона ми - 00.00, 16 май. Еуфория и прибиране вкъщи, защото това, което ни трябва, е на топло, по пътя булчинска рокля с паяк на нея, а вкъщи цяла малоумна фотосесия, последвала бродуейската версия на Рент. Излишно е да споменавам, че си легнахме почти призори и спахме 4 часа.
Наистина, отдавна не е имало чак толкова прекрасен ден. Дори карнавалът беше интересен, но всъщност цаката е да участваш, не да гледаш ^^
15 май <3

photo by Pretty-As-A-Picture