Terrified

Месеци, месеци, докато се оплета в нишките на времето и на собствения си живот, опитвайки се да го подредя и разплета, да осигуря някакъв вид сигурност за следващия ден, а времето ме подхвърля като удавник и ме запраща в още по-голям хаос и отпреди, месеци, докато разбера, че е безпредметно да подреждам каквото и да било, хаосът е моят ред, а онези безброй възможности за утрешния ден не могат да бъдат видяни, нито пък пътят може да бъде предначертан.
Дойде краят на още един период.
Не знам в кое време и на кое място, но ще го получа.


photo by Art-de-Viant.

Science & life

това е ноември.
за 7 дни научих много. за 7 дни изпитах неща, които скоро не бях изпитвала. или може би никога.
мога да започна да говоря за криволинейното движение по парабола, което описва животът ми в момента, или пък за делокализираната π-връзка между мен и един малко по-различен период (или свят), или за средата с отрицателен индекс на рефракция, в която попадам понякога, но... ще пропусна.
с други думи - направих един хубав завой към нещата, които бяха най-важни за мен преди.
но чувството е различно.
и тук последното, което мога да намеря, е научно обяснение.

оказва се, че колкото и да бягам, рано или късно излиза, че съм бягала в кръг и съм се върнала в изходна позиция.

но това е хубаво.
даже прекалено хубаво.

защото искам да запазя тази ситуация. искам да я запазя и да поема по пътя, който следва от нея. не искам да губя отново цялата магия на живота.

защото щастието се усеща. като затишие преди буря.
вече усещам мириса на бурята.

Some piece of luck.

На пръв поглед един съвсем обикновен ден.
Ставаш рано, бързаш, тъпчеш си чантата с какви ли не учебници и тетрадки, гледаш да не забравиш нещо, вършиш по сто неща едновременно, за да не закъснееш... Не ти остава време дори за чай... и излизаш. А в училище все същото - спи ти се, а учителите си мислят, че си много подготвен по предмета им.
Рядко, когато излизаш изпод топлите завивки сутрин, имаш усещането, че денят ще е различен. Правиш редовните сутрешни неща, но този път добавяш и едно допълнително.
И имаш някакво налудничаво усещане, че денят вече е различен.
Няколко часа по-късно се убеждаваш, че имаш невероятен прилив на късмет. Минаваш между капките, а в същото време ти се случват неща, които искаш откакто е почнала учебната година. (:

Да, такива неща стават при мен. Приятно е (:

И май вече почвам да контролирам посоката на събитията.
Ще бъде толкова луда, събитийна, неповторима година. Най-важната досега.
Защото аз така искам (:

photo by watermelonkisses.

Believing.

Няколко часа до есента.
Не астрономическата.
По-скоро до промяната, която ще настъпи от утре.
Всичко е толкова неясно, изглежда толкова объркано и някак си.. неправилно. Цялата тази промяна, която идва точно сега, всичко, което си мислех да правя, то няма смисъл, нито начин. И точно когато не виждам изход, трябва да вярвам.
И аз го правя.
Защото имам нужда от чудо.

а аз вярвам в чудеса.
Cause I know this flame isn't dying.

Maybe it's time for miracles.

Утре ще се наспя, ще стана и ще бъда в добро настроение. Ще бъда спокойна.
Защото нищо, абсолютно нищо, няма да съсипе годината ми. Вярвам, че няма да го направи.
Вярвам, че последните няколко дни нямат значение - и без това бяха (като) някакъв лош сън.
И може да звучи налудничаво, но.. вярвам.
Което обяснява защо светът ми е толкова интересен.

photo by m0thyyku.

Безумно.

И когато човек знае какво точно иска, и когато го чака толкова много време, и накрая то се получава, какво е чувството?
Автобусът. Капките по стъклото, които се стичаха надолу на рекички. Бесният дъжд, който шибаше по покрива на автобуса.
Те ми говореха. И аз им разказвах.
Разказвах им за усмивките, за съвпаденията, за случките. Разказвах им за желанията и за умението да избереш точния момент. И как думите `Това трябваше да се случи преди` не са верни. Не, не преди. Точно сега. Точно когато трябваше.
В правилният момент.
На правилното място.
По пътя.

Like an old story.

Имам чувството, че част от февруари се повтаря.
Вече от 19 дни животът ми е тотално преобърнат, без да се е случвало нещо конкретно. Просто цветовете от тъмни и бледи, станаха ярки и светли. Не че се опитвам да си обясня тази промяна, но тя определено се отразява върху живота ми. Много настоятелно.
А сега февруарската история се повтаря. Или по-скоро събитията от 23 и 24 февруари. Повтарят се със 100-процентова точност, което е... озадачаващо.
И се чудя дали това в действителност е ярката светлина в дъното на тунела, или е просто поредният влак, който идва да ме премаже.
Ще разбера.

I'm not dead, just floating.
I'm not scared, just changing.

Всичко вървеше толкова спокойно и безсъбитийно, че имах чувството, че трябва да се случи нещо голямо, за да има някакви събития занапред. Само дето това голямо събитие се оказа просто събуждане. В съвсем буквалния смисъл. Легнах си и с това приключи досегашният ми живот. После се събудих съвсем променена.
Такава промяна би трябвало да ме обърка. Но не. Ни най-малко.
Съдбата изведнъж започна да ми предлага много неща. И да ми поднася тези предложения в изцяло словесна форма. Трябва да съм малоумна, за да не се възползвам.
Затова и напоследък дневниците ми се превърнаха от сбито описание на деня, в няколко абзаца разказване на всичките събития.
А аз понякога имам чувството, че не мога да дишам. Не мога да си поема въздух от цялата тази емоция, която напира. Искам да изкрещя, но не го правя, затова тичам колкото ми държат краката. Прекалено много ентусиазъм, прекалено много случки, които мозъкът ми не може да смели веднага. Понякога просто имам чувството, че не мога да повярвам на това, което се случва. И изведнъж ставам много неадекватна. А успокояването трае часове.
Не било толкова трудно човек да повярва в промяната. Просто трябва нещо, което да даде начален тласък на всичко.

Madness.

Чувството е същото като в онези филми, в които накрая се случват безброй неща, които променят хода на събитията. Напрежението е налице, ентусиазмът, свитият на топка стомах. Във всеки един момент имам чувството, че ще се случи нещо голямо. И след минути/часове, то се случва. Животът ми прилича на някаква смесица от последните дни на февруари и тези от края на миналогодишния март, когато планирах няколкото бягства. И ако трябва да съм честна, този път плановете даже надхвърлят границите на разума, които тогава си поставях. Малко по-смели са, отколкото си мислех. Но ако си струва, а то си струва, по дяволите, ще се пусна по течението, без да мисля.
Все пак винаги има брегове отстрани.

photo by junest.

Пролет..

Второто ново начало, четвърти подред блог. (:
И нямаше как да не отбележа започването на пролетта с някаква промяна. Защото поне при мен, това не е просто смяна на сезоните. Особено пролетта се превърна от най-малко харесван месец в любим (за разлика от зимата, която преди беше фаворит, а сега е на последно място), пък и блогът ми имаше нужда не просто от промяна, а от цялостно заличаване. Обръщам гръб на глупостите, които съм писала там, а хубавите неща ще си ги оставя за спомен (:
И за пръв път от доста време се чувствам добре. И, да, мисля си, че е заради пролетта. И заради плановете, които имам за ваканцията и за юни, юли и август, това лято ще бъде най-великото, убедена съм! (:
Затова честит ми нов блог (в който ще си спестя глупостите, доколкото е възможно) и ще се постарая да пиша по-често в него ^^

photo by MoscaDeMantequilla.