Like an old story.

Имам чувството, че част от февруари се повтаря.
Вече от 19 дни животът ми е тотално преобърнат, без да се е случвало нещо конкретно. Просто цветовете от тъмни и бледи, станаха ярки и светли. Не че се опитвам да си обясня тази промяна, но тя определено се отразява върху живота ми. Много настоятелно.
А сега февруарската история се повтаря. Или по-скоро събитията от 23 и 24 февруари. Повтарят се със 100-процентова точност, което е... озадачаващо.
И се чудя дали това в действителност е ярката светлина в дъното на тунела, или е просто поредният влак, който идва да ме премаже.
Ще разбера.

I'm not dead, just floating.
I'm not scared, just changing.

Всичко вървеше толкова спокойно и безсъбитийно, че имах чувството, че трябва да се случи нещо голямо, за да има някакви събития занапред. Само дето това голямо събитие се оказа просто събуждане. В съвсем буквалния смисъл. Легнах си и с това приключи досегашният ми живот. После се събудих съвсем променена.
Такава промяна би трябвало да ме обърка. Но не. Ни най-малко.
Съдбата изведнъж започна да ми предлага много неща. И да ми поднася тези предложения в изцяло словесна форма. Трябва да съм малоумна, за да не се възползвам.
Затова и напоследък дневниците ми се превърнаха от сбито описание на деня, в няколко абзаца разказване на всичките събития.
А аз понякога имам чувството, че не мога да дишам. Не мога да си поема въздух от цялата тази емоция, която напира. Искам да изкрещя, но не го правя, затова тичам колкото ми държат краката. Прекалено много ентусиазъм, прекалено много случки, които мозъкът ми не може да смели веднага. Понякога просто имам чувството, че не мога да повярвам на това, което се случва. И изведнъж ставам много неадекватна. А успокояването трае часове.
Не било толкова трудно човек да повярва в промяната. Просто трябва нещо, което да даде начален тласък на всичко.

Madness.

Чувството е същото като в онези филми, в които накрая се случват безброй неща, които променят хода на събитията. Напрежението е налице, ентусиазмът, свитият на топка стомах. Във всеки един момент имам чувството, че ще се случи нещо голямо. И след минути/часове, то се случва. Животът ми прилича на някаква смесица от последните дни на февруари и тези от края на миналогодишния март, когато планирах няколкото бягства. И ако трябва да съм честна, този път плановете даже надхвърлят границите на разума, които тогава си поставях. Малко по-смели са, отколкото си мислех. Но ако си струва, а то си струва, по дяволите, ще се пусна по течението, без да мисля.
Все пак винаги има брегове отстрани.

photo by junest.