But kid, I'm a pilot,it's all I believe in

последният месец беше като някакво автомобилно състезание, в което се опитвах да надбягам времето, хората и самата себе си. в резултат попаднах в нещо като катастрофа. или водовъртеж. или торнадо. и... да.

страсбург беше bittersweet, повече bitter, отколкото sweet, нещо като lifestorm, като гранична ситуация, като повратен момент, като кръстопът. автобусът беше като машина на времето, която пътува във вечността, не само заради дългото пътуване, но и заради промените. éblouie par la nuit в корабчето по залез, докато правих първата си и последна засега обиколка на града, светлинките на la petite france, която има толкова венецианско-френско усещане, dans ma rue, il y a des gens qui s'promenent, а и дъждът, който беше едва ли не първото ми впечатление от страсбург, дъждът, който заваля, но не ме намокри, не ми стана студено, дъждът, който ми се стори като една естествена част от града, толкова, о, толкова. бордото в хотела вечерта, цигарата на прозорчето, преди да реша да скоча от него, а земята се оказа не на 20 см под мен, а на поне 70, и хоп, по гръб, точно срещу небето. а на 10-20 метра от мен мина поредният влак за париж. bittersweet симфония от чувства.

а будапеща? будапеща за час, а вместо да се загубя в лабиринта й, както се надявах, се загубих в собствения си лабиринт от чувства, но пък се снимах с орел/сокол/нещо такова, пък мюнхен, мюнхен беше за няколко часа, повече sweet и по-малко bitter, пък бирарията беше много яка.

а сега искам вкъщи.

i've got you under my skin
i'd sacrifice anything come what might for the sake of havin' you near,

но не това вкъщи, в което съм сега, в което съм израснала и живяла години, а другото вкъщи, което даже не съм виждала, но го усещам, все още само вътре в мен, но знам, че е там навън, някаква паралелна реалност, от която още не съм част, а присъствам само като като празнина, но празнината е обещание, което тепърва ще бъде изпълнено, you know. принадлежа към два свята до момента, в който не избера в кой да остана, cause i've got you under my skin and i like you under my skin, но don't you know, little fool, you never can win, so deep in my heart that you're really a part of me, но не знам аз ли съм част от този свят, или той е част от мен, може би всеки от нас е част от другия, но със сигурност знам, че една голяма част от мен ме чака там някъде, в северозападна посока и на хиляди километри, но е там и долавям нишката на съществуване на цялата паралелна вселена, само, само да намеря начин и вече е крайно време да си бъда вкъщи.

photo by Nlr4.

Terrified

Месеци, месеци, докато се оплета в нишките на времето и на собствения си живот, опитвайки се да го подредя и разплета, да осигуря някакъв вид сигурност за следващия ден, а времето ме подхвърля като удавник и ме запраща в още по-голям хаос и отпреди, месеци, докато разбера, че е безпредметно да подреждам каквото и да било, хаосът е моят ред, а онези безброй възможности за утрешния ден не могат да бъдат видяни, нито пък пътят може да бъде предначертан.
Дойде краят на още един период.
Не знам в кое време и на кое място, но ще го получа.


photo by Art-de-Viant.

Feeling good.

животът ми е лятна буря
поемам дълбоко въздух, сядам на прозореца, опирам главата си на стената, до мен има един-единствен слънчев лъч, въздухът е задужаващо свеж
и мирише на зелено и щастие
слагам слушалки, в главата ми звучи саундтрак
но не кой да е, а саундтракът на моята пролет
на моята година
и преди да съм се усетила, времето е минало, трябва да се връщам в реалността
но пролетта ми е упойваща, и поемам дълбоко въздух
и смехът отеква в стаята, някъде далеч от слушалките ми, чувам го едва-едва
но се усмихвам, защото моята пролет започна
нищо, че е едва средата на януари
пролетта почва тогава, когато получа онова вдъхновение, което ме кара да извайвам живота си както поискам
и което ме кара сама да рисувам с цветовете върху празните листи, моите дни

тази пролет искам много изкуство, много шарено, много слънце и много път

birds flying high, you know how i feel
sun in the sky, you know how i feel
breeze driftin' on by, you know how i feel

it's a new dawn
it's a new day
it's a new life
for me

... and i'm feeling good.

Science & life

това е ноември.
за 7 дни научих много. за 7 дни изпитах неща, които скоро не бях изпитвала. или може би никога.
мога да започна да говоря за криволинейното движение по парабола, което описва животът ми в момента, или пък за делокализираната π-връзка между мен и един малко по-различен период (или свят), или за средата с отрицателен индекс на рефракция, в която попадам понякога, но... ще пропусна.
с други думи - направих един хубав завой към нещата, които бяха най-важни за мен преди.
но чувството е различно.
и тук последното, което мога да намеря, е научно обяснение.

оказва се, че колкото и да бягам, рано или късно излиза, че съм бягала в кръг и съм се върнала в изходна позиция.

но това е хубаво.
даже прекалено хубаво.

защото искам да запазя тази ситуация. искам да я запазя и да поема по пътя, който следва от нея. не искам да губя отново цялата магия на живота.

защото щастието се усеща. като затишие преди буря.
вече усещам мириса на бурята.

Patience.

дряново, хелоуин, урокът по китара.
имаше свежи моменти.

досега не е имало събота и неделя без някакви пътувания, събития и планове през последните два месеца. което може само да ме радва.

явно вече е време да се захващам с останалите схеми в главата си.
и да свикна с някои непредвидени промени.

въобще, време е за много неща.

и е хубаво да станат, докато още имам време.

photo by addy-ack.

The photoshoot!... almost.

Е, днес не се случи нищо неочаквано, въпреки прогнозите и желанията. Освен редовните промени - отлагане на фотосесията. Всъщност реших, че не ми се снима в дъжда, а после - че искам да огледам дали мястото е подходящо.

И открих нещо по-красиво от очакваното.

Беше точно както го исках. Аз, сама, но вдъхновена, вятърът, фотоапаратът, макар и с умираща батерия, случайните минувачи, които не ми избягаха от кадъра, лекият дъжд, който обаче не стигаше до мен, а само капеше по листата, листопадът накрая, който макар и да траеше само минута, успя да ме засипе с листа и... да. (: Спонтанно, но яко и необходимо.
А после - няколко кадъра в нашата гора, до езерото (всъщност е блато, но нека не развалям чувството.)

Утре си остава планът за гарата.
А истинската фотосесия - в неделя. Тогава ще имам и слънце. (:

Защото това е нещото, което ме кара да се чувствам жива в момента.

photo by me.

Oblivion.

Четвъртък - фотосесия в гората.
Петък - фотосесия на гарата.
Събота и неделя - Дряново.
А нататък - както дойде (:

Мисля, че започвам да връщам изкуството в живота си. И съвсем скоро ще вляза в кондиция. Изкуство = спасение. Защото хаосът в момента е твърде огромен, а аз просто си се рея в пространството и не забелязвам нищо около мен. Ще спра да върша нещата механично само когато се появи нещо забележително, а аз мисля да се хвана за спасителната сламка, която е фотографията. И есента. И китарните акорди, които свиря в неделя следобед.

Искам да се случи нещо неочаквано.

Ако тръгна да приказвам какво става с мен, няма да се получи нищо красиво, така че ще спра дотук. Трябва ми съвсем малко, за да почувствам пак онова августовско щастие. Дано се появи скоро.
Все пак, есен е, а тя винаги, винаги ме изненадва. И този път ще е приятно.

Въпрос на време.

photo by Alshain4.