The photoshoot!... almost.

Е, днес не се случи нищо неочаквано, въпреки прогнозите и желанията. Освен редовните промени - отлагане на фотосесията. Всъщност реших, че не ми се снима в дъжда, а после - че искам да огледам дали мястото е подходящо.

И открих нещо по-красиво от очакваното.

Беше точно както го исках. Аз, сама, но вдъхновена, вятърът, фотоапаратът, макар и с умираща батерия, случайните минувачи, които не ми избягаха от кадъра, лекият дъжд, който обаче не стигаше до мен, а само капеше по листата, листопадът накрая, който макар и да траеше само минута, успя да ме засипе с листа и... да. (: Спонтанно, но яко и необходимо.
А после - няколко кадъра в нашата гора, до езерото (всъщност е блато, но нека не развалям чувството.)

Утре си остава планът за гарата.
А истинската фотосесия - в неделя. Тогава ще имам и слънце. (:

Защото това е нещото, което ме кара да се чувствам жива в момента.

photo by me.

Promises.

You made a promise that you couldn't keep.

Всъщност май още не мога да осъзная какво се случи днес и какво точно означава то. Би трябвало да се чувствам ужасно.
Обаче се чувствам прекрасно.
Ето, срещата ни се отлага с още една година. Вече станаха три, а ще бъдат най-малко четири. Чувствам се успокоена.
Защо обаче изникваш в най-неподходящия момент? Не ти де. Но името ти. И присъствието ти пак се усеща и прецаква всичко.
Сега искрено се надявам да не се наложи заради това присъствие да пропусна Бургас. Толкова планираният и важен Бургас.
Защото 4 дни, прекарани на село, вместо в Бургас няма да са много приятни, особено когато те няма - тогава щеше да си е струвало поне малко.
Не е сигурно. Да, при теб нищо не е, нито при мен, когато имаш нещо общо.
Което отново доказва, че имам напълно безпогрешно шесто чувство. И сигурно още вчера бих могла да си разкажа днешния ден.
А до днешната дата в дневника ми ще има сърчице.
Отново противно на всякаква логика.

но. <3

photo by someonelovely.

D i (v) e.

Страхотно.
Не съм излизала вече от две седмици. Защо? Защото съм болна, както никога досега не съм била. Йеаа.
От две седмици насам само си правя планове, чакайки възможност да ги изпълня най-сетне. Е, възможност ще имам скоро. Само дето почти целия месец замина, а плановете ми си стоят така.
Мразя да се получава така. Искам си лятото, искам си влаковете, искам си билетчетата, уроците по китара и летните следобеди навън. Не искам температура, главоболие и кашлица, от която не мога да спя.
Лятото ми върви приятно, намирам си занимания, но.. не е същото. Не е същото, когато знам, че не мога да изляза. Още само няколко дена и ще си върна лятото. Ама без загубените дни.
Дотогава ще си остана с плановете, спомените от юни (когато пътувах повече, отколкото през юли) и мислите за август. Който пък ще бъде невероятен. Просто не ми харесва това чувство, че пропускам нещо. Защото наистина знам какво пропускам. Слънцето навън най-нагло си пече, а аз си стоя. Но както и да е. Знам, че напоследък блогът ми изобщо не отразява чувствата и преживяванията ми, но мисля да направя нещо по въпроса. Стига да се появи нещо, за което да пиша.

photo by KaramNatour

On the road again + емоции.

Може би цялата тази работа с разстоянието не е толкова гадна.
Може би е хубаво да имаш приятели на стотици километри и да се виждаш с тях 1-2 пъти в годината.
Или поне има хубави страни.
Защото пътят е много по-прекрасен, ако знаеш, че има кого да видиш при следващата спирка.
И защото когато хората са далеч, ги оценяваш повече. Да, наистина смятам така. Цениш времето, прекарано с хората далеч от теб повече, отколкото това с хората, които виждаш всеки ден.
Не че не ги обичаш. Но другите не се знае кога пак ще ги видиш.
А в последно време се убедих, че е хубаво някои хора да са далеч. Защото държа на тях много повече, когато ги няма. Когато не съм ги виждала и чувала с месеци. Когато съм се пренаситила от отсъствието им и най-сетне ги искам обратно в живота си.
Защото когато са близо до мен, се губим. Губи се връзката ни. Губят се отношенията. Губи се желанието. Всичко. Превръщаме се просто в добри познати. А после даже в непознати.
И колкото и глупаво да звучи, точно това се случва.
Дано лятото ни излекува.
______

А напоследък... е различно. Онази вечер, когато останах сама, за пръв път не се зарадвах. Научих се да ценя времето, което имам само за себе си, но това.. не беше хубаво. Празен апартамент, късно вечер, тъмно, тихо, само шумът от компютъра, няма пусна телевизор, няма музика, няма нищо. И в един момент навън загърмя и заваля. Първият път, в който се уплаших от бурята.
Мина ми естествено, но..
А колкото до буденето посред нощ, безсънието, те са нормални. Ентусиазъм? Може би. Предстоят ми два дни в София, и то на концерти, да не говорим с колко хора ще се видя - нещо, което отдавна искам.
Но не е само това. Тук има нещо объркано.
... което ще се оправи за седмица-две, но сега го има. И не е на правилното място.
Емоциите ми се разлетяха. И заеха неподходящи места. Лек трус, залитане. И ще им трябва време да се върнат на предишните места, където е правилно да бъдат.
И трябва да си изключа мозъка, който и без това вече е отделна личност и не се съобразява с мен.
Дано пътуването ми подейства като шамар, защото имам нужда да разбера къде съм.

Отивам да си сбъдна мечтите в София.

(:

picture by The-optimist

Момчето, което говори с морето

Една палатка под открито небе, един шарен хипи бус и китари, смях, приятели, усмивки.
Едно море и един плаж, изгревът, залезът, огънят, песните.
Една сянка на дърво в горещината, одеяло за сядане, зелена поляна.
Обикаляне от град в град, всеки ден на различно място, вятър в косите, птици в небето и музика, музика, музика.

И гребвам от тебе, море, шепа вода,
глътка любов за моя ден.

Изкуството, големите събирания, обширните поляни, бирата, музикалните фестове и усещането след тях, онова трепване в стомаха, то е щастие, да.
Летните следобеди в книга в ръка, горите, изтърканите кецове, клечките в косите.

И често се питам, защо не опитам
да вляза във ритъм със теб -
смело да пристъпя.
покоя сегашен, уюта домашен
и делника прашен, море,
в тебе да изкъпя.

Просто си мечтая, да.
За моментите, в които ежедневието няма значение и не съществува.
За дните на пълна свобода.
За възможностите, които ме очакват.
За това, което съм пропуснала и това, което няма да пропусна.
За бъдещето, или - кой знае - за настоящето.
За щастието.

Ах, как ми се иска със кърпена ризка
да тръгна към риска, море.
Има ли надежда?
Тук мойто начало, наивно и бяло
като в огледало, море,

в тебе се оглежда.

photo by meppol

Април

Тоя април беше баси и прекрасният (: Пълна противоположност на предния април.
Има толкова много неща, които искам да кажа, дори да изкрещя, толкова много случки, емоции, събития, повечето неочаквани, говори ми се, вече чак се задушавам от мълчанието, но не мога да го кажа. И няма на кого. Знам, че ще дойде моментът, в който ще го направя, но сега.. сега просто ще се насладя на всичко (: Светът може да бъде изключително красив.
А май ще е... май ще е най-събитийния месец досега (: Очертава се пълна лудница и ще има от всичко по много.. от всичко, за което мога да се сетя.
Ще има и неща, за които никога не бих се сетила. Просто го знам.
А сега просто знам, че ми предстоят невероятни месеци. Аааааа (:
В събота съм на китара, в неделя съм на поляна, другата седмица - каквото ми хрумне ^^ Но няма да се спра. И няма да стоя вкъщи. Ще има много, много живот ^^
Под всякакви форми.
И ще направя неща, които може би никой не е правил.
О, да. Нямам търпение ^^

април = (:

!!!

photo by xshadyblues13x

Лудница.

Уау.
Китара, готини мелодии, оставане до късно след училище с най-неочакваните хора, театър по никое време, литературни анализи, интересни събития, планове за нощни разходки из необичайни места, органична химия, хармонично трептене, преследвачи, луди наематели, спрейове за самозащита, полиция, топка в стомаха, 24 февруари, Едмон Дантес, френско съчинение, Пратчет на английски, контролни, конкурси, награди, билети, немски тираджии, кучета, таралежи, етика, канибали, Германия, стоене до късно през нощта, влюбени момчета, хороскопи, бира, замък, дъжд, почти изпуснат автобус, подаръци, струни, планове, лудница.
Животът ми е интересен.

Like an old story.

Имам чувството, че част от февруари се повтаря.
Вече от 19 дни животът ми е тотално преобърнат, без да се е случвало нещо конкретно. Просто цветовете от тъмни и бледи, станаха ярки и светли. Не че се опитвам да си обясня тази промяна, но тя определено се отразява върху живота ми. Много настоятелно.
А сега февруарската история се повтаря. Или по-скоро събитията от 23 и 24 февруари. Повтарят се със 100-процентова точност, което е... озадачаващо.
И се чудя дали това в действителност е ярката светлина в дъното на тунела, или е просто поредният влак, който идва да ме премаже.
Ще разбера.

I'm not dead, just floating.
I'm not scared, just changing.

Всичко вървеше толкова спокойно и безсъбитийно, че имах чувството, че трябва да се случи нещо голямо, за да има някакви събития занапред. Само дето това голямо събитие се оказа просто събуждане. В съвсем буквалния смисъл. Легнах си и с това приключи досегашният ми живот. После се събудих съвсем променена.
Такава промяна би трябвало да ме обърка. Но не. Ни най-малко.
Съдбата изведнъж започна да ми предлага много неща. И да ми поднася тези предложения в изцяло словесна форма. Трябва да съм малоумна, за да не се възползвам.
Затова и напоследък дневниците ми се превърнаха от сбито описание на деня, в няколко абзаца разказване на всичките събития.
А аз понякога имам чувството, че не мога да дишам. Не мога да си поема въздух от цялата тази емоция, която напира. Искам да изкрещя, но не го правя, затова тичам колкото ми държат краката. Прекалено много ентусиазъм, прекалено много случки, които мозъкът ми не може да смели веднага. Понякога просто имам чувството, че не мога да повярвам на това, което се случва. И изведнъж ставам много неадекватна. А успокояването трае часове.
Не било толкова трудно човек да повярва в промяната. Просто трябва нещо, което да даде начален тласък на всичко.

Madness.

Чувството е същото като в онези филми, в които накрая се случват безброй неща, които променят хода на събитията. Напрежението е налице, ентусиазмът, свитият на топка стомах. Във всеки един момент имам чувството, че ще се случи нещо голямо. И след минути/часове, то се случва. Животът ми прилича на някаква смесица от последните дни на февруари и тези от края на миналогодишния март, когато планирах няколкото бягства. И ако трябва да съм честна, този път плановете даже надхвърлят границите на разума, които тогава си поставях. Малко по-смели са, отколкото си мислех. Но ако си струва, а то си струва, по дяволите, ще се пусна по течението, без да мисля.
Все пак винаги има брегове отстрани.

photo by junest.

Утре..

Отивам на село. Пролетно време там е яко, пък и отдавна не съм ходила. Искам да поснимам и да посвиря, да почета книга и да се позанимавам с химия малко извънучилищно. После ще имам много пролетни снимки, доста добре научена мелодия от Карибски пирати, прочетена книга и стабилни знания ^^ Не е ли яко, а? хD
Пък и ще си видя котето (което явно временно ще спре да съсипва живота на съседите) и ще му се радвам.
Ще боядисвам яйца в събота и това ще е третото ми боядисване за тоя Великден хD
И се оказва, че в неделя съм в Троян, по незнайни причини. Но пък се радвааам! ^^
А баща ми спомена нещо за Стара Загора, ама не смея да се надявам. Но каквото и да е, тая ваканция определено ще е яка. (:

photo by estellamestella.