But kid, I'm a pilot,it's all I believe in

последният месец беше като някакво автомобилно състезание, в което се опитвах да надбягам времето, хората и самата себе си. в резултат попаднах в нещо като катастрофа. или водовъртеж. или торнадо. и... да.

страсбург беше bittersweet, повече bitter, отколкото sweet, нещо като lifestorm, като гранична ситуация, като повратен момент, като кръстопът. автобусът беше като машина на времето, която пътува във вечността, не само заради дългото пътуване, но и заради промените. éblouie par la nuit в корабчето по залез, докато правих първата си и последна засега обиколка на града, светлинките на la petite france, която има толкова венецианско-френско усещане, dans ma rue, il y a des gens qui s'promenent, а и дъждът, който беше едва ли не първото ми впечатление от страсбург, дъждът, който заваля, но не ме намокри, не ми стана студено, дъждът, който ми се стори като една естествена част от града, толкова, о, толкова. бордото в хотела вечерта, цигарата на прозорчето, преди да реша да скоча от него, а земята се оказа не на 20 см под мен, а на поне 70, и хоп, по гръб, точно срещу небето. а на 10-20 метра от мен мина поредният влак за париж. bittersweet симфония от чувства.

а будапеща? будапеща за час, а вместо да се загубя в лабиринта й, както се надявах, се загубих в собствения си лабиринт от чувства, но пък се снимах с орел/сокол/нещо такова, пък мюнхен, мюнхен беше за няколко часа, повече sweet и по-малко bitter, пък бирарията беше много яка.

а сега искам вкъщи.

i've got you under my skin
i'd sacrifice anything come what might for the sake of havin' you near,

но не това вкъщи, в което съм сега, в което съм израснала и живяла години, а другото вкъщи, което даже не съм виждала, но го усещам, все още само вътре в мен, но знам, че е там навън, някаква паралелна реалност, от която още не съм част, а присъствам само като като празнина, но празнината е обещание, което тепърва ще бъде изпълнено, you know. принадлежа към два свята до момента, в който не избера в кой да остана, cause i've got you under my skin and i like you under my skin, но don't you know, little fool, you never can win, so deep in my heart that you're really a part of me, но не знам аз ли съм част от този свят, или той е част от мен, може би всеки от нас е част от другия, но със сигурност знам, че една голяма част от мен ме чака там някъде, в северозападна посока и на хиляди километри, но е там и долавям нишката на съществуване на цялата паралелна вселена, само, само да намеря начин и вече е крайно време да си бъда вкъщи.

photo by Nlr4.

Terrified

Месеци, месеци, докато се оплета в нишките на времето и на собствения си живот, опитвайки се да го подредя и разплета, да осигуря някакъв вид сигурност за следващия ден, а времето ме подхвърля като удавник и ме запраща в още по-голям хаос и отпреди, месеци, докато разбера, че е безпредметно да подреждам каквото и да било, хаосът е моят ред, а онези безброй възможности за утрешния ден не могат да бъдат видяни, нито пък пътят може да бъде предначертан.
Дойде краят на още един период.
Не знам в кое време и на кое място, но ще го получа.


photo by Art-de-Viant.

Feeling good.

животът ми е лятна буря
поемам дълбоко въздух, сядам на прозореца, опирам главата си на стената, до мен има един-единствен слънчев лъч, въздухът е задужаващо свеж
и мирише на зелено и щастие
слагам слушалки, в главата ми звучи саундтрак
но не кой да е, а саундтракът на моята пролет
на моята година
и преди да съм се усетила, времето е минало, трябва да се връщам в реалността
но пролетта ми е упойваща, и поемам дълбоко въздух
и смехът отеква в стаята, някъде далеч от слушалките ми, чувам го едва-едва
но се усмихвам, защото моята пролет започна
нищо, че е едва средата на януари
пролетта почва тогава, когато получа онова вдъхновение, което ме кара да извайвам живота си както поискам
и което ме кара сама да рисувам с цветовете върху празните листи, моите дни

тази пролет искам много изкуство, много шарено, много слънце и много път

birds flying high, you know how i feel
sun in the sky, you know how i feel
breeze driftin' on by, you know how i feel

it's a new dawn
it's a new day
it's a new life
for me

... and i'm feeling good.

Science & life

това е ноември.
за 7 дни научих много. за 7 дни изпитах неща, които скоро не бях изпитвала. или може би никога.
мога да започна да говоря за криволинейното движение по парабола, което описва животът ми в момента, или пък за делокализираната π-връзка между мен и един малко по-различен период (или свят), или за средата с отрицателен индекс на рефракция, в която попадам понякога, но... ще пропусна.
с други думи - направих един хубав завой към нещата, които бяха най-важни за мен преди.
но чувството е различно.
и тук последното, което мога да намеря, е научно обяснение.

оказва се, че колкото и да бягам, рано или късно излиза, че съм бягала в кръг и съм се върнала в изходна позиция.

но това е хубаво.
даже прекалено хубаво.

защото искам да запазя тази ситуация. искам да я запазя и да поема по пътя, който следва от нея. не искам да губя отново цялата магия на живота.

защото щастието се усеща. като затишие преди буря.
вече усещам мириса на бурята.

Patience.

дряново, хелоуин, урокът по китара.
имаше свежи моменти.

досега не е имало събота и неделя без някакви пътувания, събития и планове през последните два месеца. което може само да ме радва.

явно вече е време да се захващам с останалите схеми в главата си.
и да свикна с някои непредвидени промени.

въобще, време е за много неща.

и е хубаво да станат, докато още имам време.

photo by addy-ack.

The photoshoot!... almost.

Е, днес не се случи нищо неочаквано, въпреки прогнозите и желанията. Освен редовните промени - отлагане на фотосесията. Всъщност реших, че не ми се снима в дъжда, а после - че искам да огледам дали мястото е подходящо.

И открих нещо по-красиво от очакваното.

Беше точно както го исках. Аз, сама, но вдъхновена, вятърът, фотоапаратът, макар и с умираща батерия, случайните минувачи, които не ми избягаха от кадъра, лекият дъжд, който обаче не стигаше до мен, а само капеше по листата, листопадът накрая, който макар и да траеше само минута, успя да ме засипе с листа и... да. (: Спонтанно, но яко и необходимо.
А после - няколко кадъра в нашата гора, до езерото (всъщност е блато, но нека не развалям чувството.)

Утре си остава планът за гарата.
А истинската фотосесия - в неделя. Тогава ще имам и слънце. (:

Защото това е нещото, което ме кара да се чувствам жива в момента.

photo by me.

Безтегловност.

Пълен хаос.
...
Обичам хаоса.
Изпитвам някаква налудничава привързаност към места и случки, които не би трябвало да ме радват или да са от някакво значение. Но това е защото съм се пуснала по течението и не се интересувам от нищо друго, освен какво е вероятно да стане утре. Но дори и това рядко ми прави впечатление. Правя всичко на магия, засега се получава, въпросът е докога.
Не виждам есента. Защото е прекалено хладна и мрачна, за да бъде Есен. Не говоря само за температурата, нито за дъждовете. И лятото имаше дъждове, но бяха прекрасни и вдъхновяващи. А тези са прибързани. Нежелани. Те са дъждове, които пречат на красотата на есента.
Моята есен е някъде там, под мокрите листа, локвите и калта. Някъде навътре, много навътре, и чака да се покаже. И да ме вдъхновява. Да ме накара да виждам цветно.

...

Хаос.

Имам поне 5-6 проекта, които искам да осъществя. Още този месец. Но ми липсва есенният октомври. И събирането на листа в различни цветове, фотографията, литературата, макар и не толкова много напоследък, китарата и най-вече - чувството, че предстои нещо. Но да. Октомври е непредвидим.
Хайде, изненадай ме.

...

А в София беше есенно.

photo by Bomb-Creator.

Les jeux d'octobre.

Cap ou pas cap?

Toujours cap, естествено. Понеже обещах днес да казвам `да` на всичко.
И съм убедена, че тази есен няма нужда от сценарий (:
So, welcome, October (:
You'll be wonderful.

Avec les yeux fixés sur mon rêve
À la fin du jour mes doutes s'achèvent
Avec mon coeur plein de lumière
On peut revenir en arrière. (:

photo by vanilla-tapes.

Some piece of luck.

На пръв поглед един съвсем обикновен ден.
Ставаш рано, бързаш, тъпчеш си чантата с какви ли не учебници и тетрадки, гледаш да не забравиш нещо, вършиш по сто неща едновременно, за да не закъснееш... Не ти остава време дори за чай... и излизаш. А в училище все същото - спи ти се, а учителите си мислят, че си много подготвен по предмета им.
Рядко, когато излизаш изпод топлите завивки сутрин, имаш усещането, че денят ще е различен. Правиш редовните сутрешни неща, но този път добавяш и едно допълнително.
И имаш някакво налудничаво усещане, че денят вече е различен.
Няколко часа по-късно се убеждаваш, че имаш невероятен прилив на късмет. Минаваш между капките, а в същото време ти се случват неща, които искаш откакто е почнала учебната година. (:

Да, такива неща стават при мен. Приятно е (:

И май вече почвам да контролирам посоката на събитията.
Ще бъде толкова луда, събитийна, неповторима година. Най-важната досега.
Защото аз така искам (:

photo by watermelonkisses.

Hello, autumn.

Така и не успях да пиша за прекрасния неделен поход на 19-ти, как за пореден път се убедих, че съм най-щастлива в планината и как се чувствах (и бях) далеч.

'Cause time flies.

Този месец е една противоречива смесица от емоции. Целият септември е една голяма емоция. В един момент нямам време, в следващия се чудя какво да го правя, имам адското чувство, че са минали векове от края на ваканцията и се плаша, после осъзнавам, че са десетина дни, но толкова събитийни десет дни и в същото време, някак празни. По един особен начин. Липсва едно малко парченце от огромния шарен пъзел.
Имам толкова много планове, че не знам кой да изпълня първо и докато се чудя, времето е отминало. И идва ред на следващия.
Опитвам се да се вкопча във всяка една възможност, във всяка една надежда, да следвам определена идея. Непрекъснато си поставям цели. И животът ме изненадва.
Съботни вечери. Чай рано сутрин. Зазоряване. Английска литература.
Есенната меланхолия е неизбежна. Но съм сигурна, че има нещо красиво в нея.

Понякога светът е прекалено хубав.
А понякога имам нужда просто от още малко време.
Но то лети.

Искам да спра стрелките му.

photo by alejka.

Believing.

Няколко часа до есента.
Не астрономическата.
По-скоро до промяната, която ще настъпи от утре.
Всичко е толкова неясно, изглежда толкова объркано и някак си.. неправилно. Цялата тази промяна, която идва точно сега, всичко, което си мислех да правя, то няма смисъл, нито начин. И точно когато не виждам изход, трябва да вярвам.
И аз го правя.
Защото имам нужда от чудо.

а аз вярвам в чудеса.
Cause I know this flame isn't dying.

Maybe it's time for miracles.

Утре ще се наспя, ще стана и ще бъда в добро настроение. Ще бъда спокойна.
Защото нищо, абсолютно нищо, няма да съсипе годината ми. Вярвам, че няма да го направи.
Вярвам, че последните няколко дни нямат значение - и без това бяха (като) някакъв лош сън.
И може да звучи налудничаво, но.. вярвам.
Което обяснява защо светът ми е толкова интересен.

photo by m0thyyku.

Road trippin'

Рила и Витоша (:
Мусала, Мальовица, Черни връх.
Може би не бива да започвам така, но ето, ще го кажа - това беше най-страхотното ми пътуване тази година.
Това беше пътуването, което очаквах с любопитство - защото е нещо ново.
Първото ми ходене в планина. Първото ми изкачване на връх - Мусала. Първият ми поход. Първото ми качване на лифт - и кабинков, и седалков. Първото ми спане на двуетажно легло, естествено - на втория етаж (:
И отново имах много фотография.
Имах много красота.
И зелено.
И топло кафе. Билков чай.
Леденостудена, кристална вода.
И непостижимо щастие. Спокойствие. Лекота.
Обожавам всяка секунда от това пътуване, дори моментите, в които бях изтощена до припадък, с пареща болка във всичките мускули и куцаща, едва изкачваща последните метри на някой от върховете. Обожавам леженето на полянките, краткотрайните (или не толкова) почивки, храната, която там изглежда дори по-вкусна. Обожавам и гледките от върховете.
Вечерта с китарата (:
Ментата със спрайт.
Хармониката. Песните.
Смехът. Ох, смехът. <3
И невероятно силното желание да не свалям усмивката от лицето си.
Защото почувствах същото като миналата година в Румъния - друг свят, друг живот, друго настояще, само там, далеч, на много километри, с други хора, нещо съвсем различно, за пръв път преживяно. Забравих всичко останало. И не изпитвах носталгия. Бих обикаляла цял месец.
И съм щастлива.

(:

Let's go get lost,
Let's go get lost (:

photo by me. от автобуса.

Пясък и вълни

11 невероятни дни (:
Успях да преживея там всичко, което исках да ми се случи; пътувах до Варна и Слънчев бряг, и на двете места беше велико, сдобих се с всичко, с което исках да се сдобия, най-вече от емоционална гледна точка и съм щастлива. Знам, че получих всичко, което исках. Затова и не съжалявах, като си тръгвах.
Преживях и втората си фотосесия. На плажа. Така, както я исках. И мисля, че се получи добре.
Имах си и фар. Морски. Който после се оказа бункер на военните. ;D Но идеята, че е бил фар е къде-къде по-интересна.
Имах Пичове.
И нощни обикаляния на града.
И прекрасни вечери на тераската, с джин и тоник, праскова и небе.
И звездопад. Нощ на плажа. Къпане в тъмното.
Много пясък и вълни.
Много фотография. Моята любов.
И никакво разочарование.
И намерих Моето морско място.

But I feel a change coming on
Rolling out of the blue like a storm
And it's bending your will like a willow tree twisting
Trying to regain its form (:

photo by me.

Somewhere only we know

Най-добрият месец от годината досега.

Road trippin' with my two favorite allies
Fully loaded we got snacks and supplies
It's time to leave this town
It's time to steal away
Let's go get lost
Anywhere in the U.S.A.

Това, което искам да споделя, определено не може да се побере в един пост, така че..
Утре ще бъда описателна.
И ще бъде много, много ползотворен ден.

photo by Holunder.

Permanent s u m m e r .

Едно такова топло и приятно чувство в стомаха, не, то няма нищо общо с жегата, по-скоро е някаква душевна топлина, някакво вътрешно усещане за лято, има го и през нощта, в три часа, и в два следобед, и усещам морето между пръстите си, само четири дни остават, а Бургас беше прекрасен, прекрасен, прекрасен, тъмните му улици в два през нощта, лекия вятър, докато се разхождаш в морската, пясъкът сутрин в девет, преди да скочиш в морето, и много влакове и автобуси, много път, много живот, от всичко по много, и още, о, това е само началото, защото това лято ще имам много изкуство, морски вълни, бяло и слънчеви лъчи, ще ги имам в ръцете си и в косите си, и няма да ги пусна, те ще останат още седмици и месеци, ще усещам вкуса им, и ще запомня всичко, ще го помня така, сякаш се е случило току-що, и ще ме топли, защото лятото може да бъде вечно, а моето лято - то никога няма да свърши, поне докато все още имам това топло чувство в стомаха.

photo by andreapun.

Promises.

You made a promise that you couldn't keep.

Всъщност май още не мога да осъзная какво се случи днес и какво точно означава то. Би трябвало да се чувствам ужасно.
Обаче се чувствам прекрасно.
Ето, срещата ни се отлага с още една година. Вече станаха три, а ще бъдат най-малко четири. Чувствам се успокоена.
Защо обаче изникваш в най-неподходящия момент? Не ти де. Но името ти. И присъствието ти пак се усеща и прецаква всичко.
Сега искрено се надявам да не се наложи заради това присъствие да пропусна Бургас. Толкова планираният и важен Бургас.
Защото 4 дни, прекарани на село, вместо в Бургас няма да са много приятни, особено когато те няма - тогава щеше да си е струвало поне малко.
Не е сигурно. Да, при теб нищо не е, нито при мен, когато имаш нещо общо.
Което отново доказва, че имам напълно безпогрешно шесто чувство. И сигурно още вчера бих могла да си разкажа днешния ден.
А до днешната дата в дневника ми ще има сърчице.
Отново противно на всякаква логика.

но. <3

photo by someonelovely.

Raindrops.

Всъщност си беше доста повече.
И колкото и да е странно, за мен дъждът е по-летен от високите температури. Усещам лятото, когато запръска един приятен дъжд, или пък стане на порой, от който и чадърите не могат да спасят. Тогава чувството е едно такова топло, независимо от температурите, и едно уютно, и красиво.. (: И когато се затичаш по центъра, за да намериш някое сухо местенце, от което само да слушаш дъжда, защото той разказва истории, той събужда, било то дори за да се размърдаш и да спасиш малкото сухи участъци от дрехите си, а на теб ти се иска просто да останеш и да тичаш в дъжда, но знаеш, че не можеш... Тогава те спасява "Пингвините" с двата си етажа книги, въпреки че вече до болка познаваш цялата книжарница, но всеки път прекарваш поне час-два в обикалянето й, и слушаш дъжда, слушаш го, и си мислиш как да се добереш до дома, да отидеш на терасата с чай до себе си и хубава книга, може би от тези, които в момента държиш в ръцете си, и да продължиш да слушаш...
И ето как един на пръв поглед обикновен дъжд може да направи летния ден нещо специално, нещо, което не прилича на останалите спокойни летни дни, и докато сушиш косата си и пришляпваш към банята да съблечеш мокрите си дрехи, се убеждаваш, че дъждът всеки път е различен и всеки път носи някакво послание, някакво разнообразие. И всеки път вали с причина, различна от метеорологичното обяснение, защото вече знаеш, че пожелаеш ли си дъжд, той ще дойде непременно, дори слънцето да грее, особено по залез, и всеки път ще ти нашепва, че е лято, че е любимото ти време от годината и трябва да му се насладиш максимално..
Тогава се сещаш за пътищата, по които ще поемеш в следващите седмици, за влаковете и автобусите, за куфарите и раниците, за билетчетата, които са омачкани, но не искаш да изхвърлиш, и ги запазваш, защото всяко едно е спомен за прекрасни слънчеви или дъждовни дни, за дни с вятър и аромат на ябълки и диня, или пък за безсънни нощи, когато луната е твърде красива, за да заспиш.

Да, това си мисля, когато вали.
Защото всяка една капчица ми напомня за нещо прекрасно.

photo by love4art

The first day.

Ето. Завърнах се.
И сега предстои една яка седмица (:
Тя започна с цял следобед, прекаран с Ив, разговаряйки на един покрив и планирайки лятото. Продължи с влаково ходене до Търново и виждане с Ел. Утре ще има още разхождания. Мисля да вляза най-сетне в нормалния си ритъм на живот, който е много як. Щото, hello, me, wake up! Лятото ти се преполови, докато осмислиш някои факти.
Така, реших да ускоря нещата и почнах да си правя списъци. С книги, които да прочета, с градове, които да посетя до края на лятото, всякакви.. И обичам да гледам зелените стрелкички, които всеки ден се появяват до някоя точка от списъците. (:
И, странното е, че чак сега успях да изпълня точката с раното лягане. Цяла учебна година не успявах, въпреки че ми трябваше, а сега го правя без особен проблем.
И почнах да превеждам песни от френски и да решавам тестове/олимпиади/матури на английски. Нормално? Не. Но странното е, че не ме мързи да го правя.
Същото е и с филмите. Имам толкова много свободно време, че не знам за какво да го ползвам.
Но усещам лятото. Това е най-важното (:
А вчера заваля силен дъжд. С буря. Светкавици. По залез. Слънцето залязваше, беше оранжево, а дъждът си капеше. И беше толкова красиво, по дяволите.

It's the first day of the rest of your life.

photo by Teh-cHixor

D i (v) e.

Страхотно.
Не съм излизала вече от две седмици. Защо? Защото съм болна, както никога досега не съм била. Йеаа.
От две седмици насам само си правя планове, чакайки възможност да ги изпълня най-сетне. Е, възможност ще имам скоро. Само дето почти целия месец замина, а плановете ми си стоят така.
Мразя да се получава така. Искам си лятото, искам си влаковете, искам си билетчетата, уроците по китара и летните следобеди навън. Не искам температура, главоболие и кашлица, от която не мога да спя.
Лятото ми върви приятно, намирам си занимания, но.. не е същото. Не е същото, когато знам, че не мога да изляза. Още само няколко дена и ще си върна лятото. Ама без загубените дни.
Дотогава ще си остана с плановете, спомените от юни (когато пътувах повече, отколкото през юли) и мислите за август. Който пък ще бъде невероятен. Просто не ми харесва това чувство, че пропускам нещо. Защото наистина знам какво пропускам. Слънцето навън най-нагло си пече, а аз си стоя. Но както и да е. Знам, че напоследък блогът ми изобщо не отразява чувствата и преживяванията ми, но мисля да направя нещо по въпроса. Стига да се появи нещо, за което да пиша.

photo by KaramNatour

Where are my words?

Не съм сигурна колко точно време ще ми бъде необходимо да се възстановя след тези събития.
Може би няколко дена, седмица.
Защото от Джулай насам (включително) преживях абсолютно всичко.
Два противоположни изблика на чувства, които избухнаха едновременно и не се уравновесиха взаимно, съществуваха си паралелно. И не съм сигурна, че мога да разкажа. Не съм сигурна, че всичко това може да се опише с думи. А дори да може, аз не мога.
И дори не знам какво да мисля и какво да чувствам.
А всъщност, има ли значение?
Единственото, което знам, е, че не исках да напускам бургаския плаж. Исках да остана там още много дълго.
Но, да, i don't belong there. За жалост.

Няма да разказвам за Джулай. Всички знаят какво е и всички могат да се досетят как съм прекарала.
Е, имаше и някои допълнения.
Но съм сигурна, че още дълго време ще го сънувам.

photo by me.