But kid, I'm a pilot,it's all I believe in

последният месец беше като някакво автомобилно състезание, в което се опитвах да надбягам времето, хората и самата себе си. в резултат попаднах в нещо като катастрофа. или водовъртеж. или торнадо. и... да.

страсбург беше bittersweet, повече bitter, отколкото sweet, нещо като lifestorm, като гранична ситуация, като повратен момент, като кръстопът. автобусът беше като машина на времето, която пътува във вечността, не само заради дългото пътуване, но и заради промените. éblouie par la nuit в корабчето по залез, докато правих първата си и последна засега обиколка на града, светлинките на la petite france, която има толкова венецианско-френско усещане, dans ma rue, il y a des gens qui s'promenent, а и дъждът, който беше едва ли не първото ми впечатление от страсбург, дъждът, който заваля, но не ме намокри, не ми стана студено, дъждът, който ми се стори като една естествена част от града, толкова, о, толкова. бордото в хотела вечерта, цигарата на прозорчето, преди да реша да скоча от него, а земята се оказа не на 20 см под мен, а на поне 70, и хоп, по гръб, точно срещу небето. а на 10-20 метра от мен мина поредният влак за париж. bittersweet симфония от чувства.

а будапеща? будапеща за час, а вместо да се загубя в лабиринта й, както се надявах, се загубих в собствения си лабиринт от чувства, но пък се снимах с орел/сокол/нещо такова, пък мюнхен, мюнхен беше за няколко часа, повече sweet и по-малко bitter, пък бирарията беше много яка.

а сега искам вкъщи.

i've got you under my skin
i'd sacrifice anything come what might for the sake of havin' you near,

но не това вкъщи, в което съм сега, в което съм израснала и живяла години, а другото вкъщи, което даже не съм виждала, но го усещам, все още само вътре в мен, но знам, че е там навън, някаква паралелна реалност, от която още не съм част, а присъствам само като като празнина, но празнината е обещание, което тепърва ще бъде изпълнено, you know. принадлежа към два свята до момента, в който не избера в кой да остана, cause i've got you under my skin and i like you under my skin, но don't you know, little fool, you never can win, so deep in my heart that you're really a part of me, но не знам аз ли съм част от този свят, или той е част от мен, може би всеки от нас е част от другия, но със сигурност знам, че една голяма част от мен ме чака там някъде, в северозападна посока и на хиляди километри, но е там и долавям нишката на съществуване на цялата паралелна вселена, само, само да намеря начин и вече е крайно време да си бъда вкъщи.

photo by Nlr4.

Безтегловност.

Пълен хаос.
...
Обичам хаоса.
Изпитвам някаква налудничава привързаност към места и случки, които не би трябвало да ме радват или да са от някакво значение. Но това е защото съм се пуснала по течението и не се интересувам от нищо друго, освен какво е вероятно да стане утре. Но дори и това рядко ми прави впечатление. Правя всичко на магия, засега се получава, въпросът е докога.
Не виждам есента. Защото е прекалено хладна и мрачна, за да бъде Есен. Не говоря само за температурата, нито за дъждовете. И лятото имаше дъждове, но бяха прекрасни и вдъхновяващи. А тези са прибързани. Нежелани. Те са дъждове, които пречат на красотата на есента.
Моята есен е някъде там, под мокрите листа, локвите и калта. Някъде навътре, много навътре, и чака да се покаже. И да ме вдъхновява. Да ме накара да виждам цветно.

...

Хаос.

Имам поне 5-6 проекта, които искам да осъществя. Още този месец. Но ми липсва есенният октомври. И събирането на листа в различни цветове, фотографията, литературата, макар и не толкова много напоследък, китарата и най-вече - чувството, че предстои нещо. Но да. Октомври е непредвидим.
Хайде, изненадай ме.

...

А в София беше есенно.

photo by Bomb-Creator.

Raindrops.

Всъщност си беше доста повече.
И колкото и да е странно, за мен дъждът е по-летен от високите температури. Усещам лятото, когато запръска един приятен дъжд, или пък стане на порой, от който и чадърите не могат да спасят. Тогава чувството е едно такова топло, независимо от температурите, и едно уютно, и красиво.. (: И когато се затичаш по центъра, за да намериш някое сухо местенце, от което само да слушаш дъжда, защото той разказва истории, той събужда, било то дори за да се размърдаш и да спасиш малкото сухи участъци от дрехите си, а на теб ти се иска просто да останеш и да тичаш в дъжда, но знаеш, че не можеш... Тогава те спасява "Пингвините" с двата си етажа книги, въпреки че вече до болка познаваш цялата книжарница, но всеки път прекарваш поне час-два в обикалянето й, и слушаш дъжда, слушаш го, и си мислиш как да се добереш до дома, да отидеш на терасата с чай до себе си и хубава книга, може би от тези, които в момента държиш в ръцете си, и да продължиш да слушаш...
И ето как един на пръв поглед обикновен дъжд може да направи летния ден нещо специално, нещо, което не прилича на останалите спокойни летни дни, и докато сушиш косата си и пришляпваш към банята да съблечеш мокрите си дрехи, се убеждаваш, че дъждът всеки път е различен и всеки път носи някакво послание, някакво разнообразие. И всеки път вали с причина, различна от метеорологичното обяснение, защото вече знаеш, че пожелаеш ли си дъжд, той ще дойде непременно, дори слънцето да грее, особено по залез, и всеки път ще ти нашепва, че е лято, че е любимото ти време от годината и трябва да му се насладиш максимално..
Тогава се сещаш за пътищата, по които ще поемеш в следващите седмици, за влаковете и автобусите, за куфарите и раниците, за билетчетата, които са омачкани, но не искаш да изхвърлиш, и ги запазваш, защото всяко едно е спомен за прекрасни слънчеви или дъждовни дни, за дни с вятър и аромат на ябълки и диня, или пък за безсънни нощи, когато луната е твърде красива, за да заспиш.

Да, това си мисля, когато вали.
Защото всяка една капчица ми напомня за нещо прекрасно.

photo by love4art

Фестивални усмивки

Може би от часове се опитвам да напиша този пост.
Не знам откъде да почна. Нито какво точно да кажа. Дали да разкажа в пълни подробности всичко, или да оставя спомена за себе си.
Да, това бяха най-хубавите ми два концерта в живота. Да, имаше и някои непредвидени моменти, които предизвикаха неудобства. Но всичко се оправи (или поне това, което можеше да бъде оправено.) Концертите сами по себе си бяха прекрасни. Всъщност бяха най-прекрасното от целия ми престой в София. Времето беше кофти, студът, дъждът и вятърът за пръв път не ми харесваха (студът никога не ми е харесвал, но вторите две..), което разбира се, не попречи на доброто настроение. Попречи на част от ентусиазма, но когато групите се появиха, той се върна.
А те бяха толкова добри, по дяволите. И всички изсвириха точно песните, които аз исках. песни, които не бих се сетила, че наистина ще свирят. Песни, които бях сигурна, че няма да чуя.
Но те ги изсвириха. И толкова им благодаря. Защото ме усмихнаха много.
Усмихнаха ме и Еви, Мила, Нати, Ел, Мимс и Теди. И се радвам, че ги видях ^^
Усмихна ме и споменът за изгубването в София. Самото преживяване беше изнервящо от една страна, но сега, доста след него, ми се струва забавно. И необходимо. Не за ориентацията ми, а за да пречупя най-сетне скучното ежедневие.
За другото няма да говоря. Посещение в House of the Rising Force и голяма отбивка на Славейков за книги. Обичам София, въпреки ограниченото време там.
Обичам и двата дни там. Въпреки че се развиха изцяло против плановете ми, бяха страхотни. Невероятни ^^ Без капка разочарование.
И естествено, още една сбъдната мечта.

photo by illogicalsheep.

On the road again + емоции.

Може би цялата тази работа с разстоянието не е толкова гадна.
Може би е хубаво да имаш приятели на стотици километри и да се виждаш с тях 1-2 пъти в годината.
Или поне има хубави страни.
Защото пътят е много по-прекрасен, ако знаеш, че има кого да видиш при следващата спирка.
И защото когато хората са далеч, ги оценяваш повече. Да, наистина смятам така. Цениш времето, прекарано с хората далеч от теб повече, отколкото това с хората, които виждаш всеки ден.
Не че не ги обичаш. Но другите не се знае кога пак ще ги видиш.
А в последно време се убедих, че е хубаво някои хора да са далеч. Защото държа на тях много повече, когато ги няма. Когато не съм ги виждала и чувала с месеци. Когато съм се пренаситила от отсъствието им и най-сетне ги искам обратно в живота си.
Защото когато са близо до мен, се губим. Губи се връзката ни. Губят се отношенията. Губи се желанието. Всичко. Превръщаме се просто в добри познати. А после даже в непознати.
И колкото и глупаво да звучи, точно това се случва.
Дано лятото ни излекува.
______

А напоследък... е различно. Онази вечер, когато останах сама, за пръв път не се зарадвах. Научих се да ценя времето, което имам само за себе си, но това.. не беше хубаво. Празен апартамент, късно вечер, тъмно, тихо, само шумът от компютъра, няма пусна телевизор, няма музика, няма нищо. И в един момент навън загърмя и заваля. Първият път, в който се уплаших от бурята.
Мина ми естествено, но..
А колкото до буденето посред нощ, безсънието, те са нормални. Ентусиазъм? Може би. Предстоят ми два дни в София, и то на концерти, да не говорим с колко хора ще се видя - нещо, което отдавна искам.
Но не е само това. Тук има нещо объркано.
... което ще се оправи за седмица-две, но сега го има. И не е на правилното място.
Емоциите ми се разлетяха. И заеха неподходящи места. Лек трус, залитане. И ще им трябва време да се върнат на предишните места, където е правилно да бъдат.
И трябва да си изключа мозъка, който и без това вече е отделна личност и не се съобразява с мен.
Дано пътуването ми подейства като шамар, защото имам нужда да разбера къде съм.

Отивам да си сбъдна мечтите в София.

(:

picture by The-optimist

Безумно.

И когато човек знае какво точно иска, и когато го чака толкова много време, и накрая то се получава, какво е чувството?
Автобусът. Капките по стъклото, които се стичаха надолу на рекички. Бесният дъжд, който шибаше по покрива на автобуса.
Те ми говореха. И аз им разказвах.
Разказвах им за усмивките, за съвпаденията, за случките. Разказвах им за желанията и за умението да избереш точния момент. И как думите `Това трябваше да се случи преди` не са верни. Не, не преди. Точно сега. Точно когато трябваше.
В правилният момент.
На правилното място.
По пътя.

Незабравимо

15 май. Това е Денят.
Невероятен, незабравим, уникален.
Може би не перфектен, но на кого му пука, все още прекрасен.
Защото бях с хора, ходих където си поисках и правих каквото реших, и нямаше кой да ме спре.
Дори дъждът не заваля в неподходящия момент, сякаш не искаше да ми съсипе вечерта.
Веднъж годишно градът оживява и този път аз оживях с него.
За пръв път усетих истинската атмосфера на празник. Не защото имаше концерти. Предните години бяха по-хубави (особено Carl Sentance и Don Airey <3) Празничната атмосфера идваше от факта, че имах възможност да остана там колкото си поискам, без някой да ме прибира, да ми звъни и прочие. Имах възможност да съм с хора и да ходя където си поискам с тях - я на концерт, я в някоя гора посред нощ, нищо, че е тъмно, ние сме 5, (въоръжени сме!), имаме планове и ги изпълняваме. Огънят ни горя кратко, но буйно (благодарение на спрея за самозащита и всичката папрат наоколо), после останахме само ние, мракът, звуците от пропуснатия концерт на Gipsy All Family на няколко километра, долу, в ниското, едва доловимият шум на публиката, свежият въздух, мастиленото небе с няколко звезди и една съвсем тънка луна. После внезапното вдъхновение, че можем да хванем концерта, слизането през тунела от дървета, минаването покрай изоставени и тъмни сгради (със спрей в едната ръка и фенер в другата), но ето, фойерверките. Изпуснахме го. Но нищо, ние слизахме точно когато музикантите се нареждаха на сцената, минахме през публиката и седнахме на костница, където си допихме бирата и се смяхме на току-що загубения захарен памук, който отлетя нанякъде. Вечер е, но площадът е пълен, всички са навън и никой не иска да се прибира; продължихме по центъра, като не пропуснахме жената със зодиакалните камъни, а аз виждах тигровото око да изпъква измежду другите, накрая си го купих и тръгнахме, докато се наслаждавахме на дяволските рогца, които се продават. "За Хелоуин ще си купя!" обещах аз, но се съмнявам, че ще намеря. Няма значение, половината център беше пълен с дяволи. После случайното натъкване на група пичове, разказите за деня, неочакваните събития, невероятните съвпадения и откровените глупости, които ни се случваха, много смях, който не беше от бирата, после моста и пътя към автогарата, но до нея не стигнахме; само до полянката край пътя, пейката, върху която си хвърлихме чантите, тревата, на която се излегнахме, за да си доизпием бирата, хората ни зяпаха, като минаваха, но ние само им се усмихвахме. Пичът, който дойде при нас и ни попита дали сме виждали обица, защото е скъп спомен, последвалото търсене и неговите благодарности, въпреки че не я намерихме, после отново на тревата, няколко минути преди полунощ, аз се чудя защо преди не съм забелязвала колко е хубаво навън по това време! Защото не съм излизала друг път, или поне никога не съм се чувствала толкова свободна, както сега, та, няколко минути преди полунощ, на 15 май дъжд няма да завали, а ние се шегувахме как в първите секунди на 16 май ще се изсипе един хубав дъжд и след малко започва да вали, на телефона ми - 00.00, 16 май. Еуфория и прибиране вкъщи, защото това, което ни трябва, е на топло, по пътя булчинска рокля с паяк на нея, а вкъщи цяла малоумна фотосесия, последвала бродуейската версия на Рент. Излишно е да споменавам, че си легнахме почти призори и спахме 4 часа.
Наистина, отдавна не е имало чак толкова прекрасен ден. Дори карнавалът беше интересен, но всъщност цаката е да участваш, не да гледаш ^^
15 май <3

photo by Pretty-As-A-Picture

We are pirates!

Не бяхме ходили на строежа от лятото.
А строежът е в една гора. До квартала ми. Изоставен от години - и от години там се събират всякакви компании. Има 3 етажа, мазе и от онези готините тавани, дето до тях се стига със стълби и са точно под покрива.
И така, имаме си строеж. Да ви кажа ли какво друго си имаме? Китари. Соня и Кърт.
Имаме си и дъжд. От онези, пролетните, които ту валят, ту спират, слънцето се показва, колкото да стопли 2 чифта замръзнали ръце, а после дъждъж пак завалява.
Имаме готини акорди, имаме и `Карибски пирати`, любимата мелодия. И три перца.
Имаме музика.
Също и фотография.
Четири часа свирене и правене на снимки, разговори и смях.
Ние имаме всичко това.
Нали, Ив?

photo by musicandphotography.

Зелено, чай и гръмотевици

Един ден до април.
Честно казано, радвам се, че месецът свършва. Не само, защото излизаме във ваканция, ами.. като цяло не беше това, което трябваше да бъде. Но ще се постарая април да е точно това ^^
Преобърнах част от живота си напоследък. Смених си музиката (така или иначе повече поп не ми се слуша) и прослушах Флорънс, Патрик Улф, малко Колдплей и реших, че ще се готвя за концерти, затова добавих и хард. Тъй като тази година ми предстои да видя 10 големи групи на живо (от които само една съм виждала и преди), няма да е излишно и да ги послушам ^^ Та, другата промяна е, че отново прописах. Знам, че ще е за кратко (или поне докато има конкурси, в които искам да участвам), но тези дни написах съответно втория и третия си разказ. Почнах да си създавам списъци и да подчертавам със зелено целите си почти всеки ден, което е необичайно. Отново имам време за четене, филми, есета, дори домашни и учене, както и фотография, която пък доста време ми липсваше, най-вече заради зимата. Особено паметна беше фотосесията за конкурса, който така и не спечелихме, но пък обикалянето по горите беше незабравимо и доста непредвидено. Но велико ^^
А вчера беше невероятно. Нищо особено не се случи, бях си вкъщи, след като си взех бележка от лекарката, но установих, че четенето на терасата е адски приятно. До блока има няколко разцъфнали дървета и ароматът отива право в нашата тераса ^^
А навън гърми (: Явно ще прекарам още един следобед на терасата, този път с яко Флорънс от слушалката и с шума на бурята ^^

photo by petitescargot.

Пролет..

Второто ново начало, четвърти подред блог. (:
И нямаше как да не отбележа започването на пролетта с някаква промяна. Защото поне при мен, това не е просто смяна на сезоните. Особено пролетта се превърна от най-малко харесван месец в любим (за разлика от зимата, която преди беше фаворит, а сега е на последно място), пък и блогът ми имаше нужда не просто от промяна, а от цялостно заличаване. Обръщам гръб на глупостите, които съм писала там, а хубавите неща ще си ги оставя за спомен (:
И за пръв път от доста време се чувствам добре. И, да, мисля си, че е заради пролетта. И заради плановете, които имам за ваканцията и за юни, юли и август, това лято ще бъде най-великото, убедена съм! (:
Затова честит ми нов блог (в който ще си спестя глупостите, доколкото е възможно) и ще се постарая да пиша по-често в него ^^

photo by MoscaDeMantequilla.