Raindrops.

Всъщност си беше доста повече.
И колкото и да е странно, за мен дъждът е по-летен от високите температури. Усещам лятото, когато запръска един приятен дъжд, или пък стане на порой, от който и чадърите не могат да спасят. Тогава чувството е едно такова топло, независимо от температурите, и едно уютно, и красиво.. (: И когато се затичаш по центъра, за да намериш някое сухо местенце, от което само да слушаш дъжда, защото той разказва истории, той събужда, било то дори за да се размърдаш и да спасиш малкото сухи участъци от дрехите си, а на теб ти се иска просто да останеш и да тичаш в дъжда, но знаеш, че не можеш... Тогава те спасява "Пингвините" с двата си етажа книги, въпреки че вече до болка познаваш цялата книжарница, но всеки път прекарваш поне час-два в обикалянето й, и слушаш дъжда, слушаш го, и си мислиш как да се добереш до дома, да отидеш на терасата с чай до себе си и хубава книга, може би от тези, които в момента държиш в ръцете си, и да продължиш да слушаш...
И ето как един на пръв поглед обикновен дъжд може да направи летния ден нещо специално, нещо, което не прилича на останалите спокойни летни дни, и докато сушиш косата си и пришляпваш към банята да съблечеш мокрите си дрехи, се убеждаваш, че дъждът всеки път е различен и всеки път носи някакво послание, някакво разнообразие. И всеки път вали с причина, различна от метеорологичното обяснение, защото вече знаеш, че пожелаеш ли си дъжд, той ще дойде непременно, дори слънцето да грее, особено по залез, и всеки път ще ти нашепва, че е лято, че е любимото ти време от годината и трябва да му се насладиш максимално..
Тогава се сещаш за пътищата, по които ще поемеш в следващите седмици, за влаковете и автобусите, за куфарите и раниците, за билетчетата, които са омачкани, но не искаш да изхвърлиш, и ги запазваш, защото всяко едно е спомен за прекрасни слънчеви или дъждовни дни, за дни с вятър и аромат на ябълки и диня, или пък за безсънни нощи, когато луната е твърде красива, за да заспиш.

Да, това си мисля, когато вали.
Защото всяка една капчица ми напомня за нещо прекрасно.

photo by love4art

The first day.

Ето. Завърнах се.
И сега предстои една яка седмица (:
Тя започна с цял следобед, прекаран с Ив, разговаряйки на един покрив и планирайки лятото. Продължи с влаково ходене до Търново и виждане с Ел. Утре ще има още разхождания. Мисля да вляза най-сетне в нормалния си ритъм на живот, който е много як. Щото, hello, me, wake up! Лятото ти се преполови, докато осмислиш някои факти.
Така, реших да ускоря нещата и почнах да си правя списъци. С книги, които да прочета, с градове, които да посетя до края на лятото, всякакви.. И обичам да гледам зелените стрелкички, които всеки ден се появяват до някоя точка от списъците. (:
И, странното е, че чак сега успях да изпълня точката с раното лягане. Цяла учебна година не успявах, въпреки че ми трябваше, а сега го правя без особен проблем.
И почнах да превеждам песни от френски и да решавам тестове/олимпиади/матури на английски. Нормално? Не. Но странното е, че не ме мързи да го правя.
Същото е и с филмите. Имам толкова много свободно време, че не знам за какво да го ползвам.
Но усещам лятото. Това е най-важното (:
А вчера заваля силен дъжд. С буря. Светкавици. По залез. Слънцето залязваше, беше оранжево, а дъждът си капеше. И беше толкова красиво, по дяволите.

It's the first day of the rest of your life.

photo by Teh-cHixor

D i (v) e.

Страхотно.
Не съм излизала вече от две седмици. Защо? Защото съм болна, както никога досега не съм била. Йеаа.
От две седмици насам само си правя планове, чакайки възможност да ги изпълня най-сетне. Е, възможност ще имам скоро. Само дето почти целия месец замина, а плановете ми си стоят така.
Мразя да се получава така. Искам си лятото, искам си влаковете, искам си билетчетата, уроците по китара и летните следобеди навън. Не искам температура, главоболие и кашлица, от която не мога да спя.
Лятото ми върви приятно, намирам си занимания, но.. не е същото. Не е същото, когато знам, че не мога да изляза. Още само няколко дена и ще си върна лятото. Ама без загубените дни.
Дотогава ще си остана с плановете, спомените от юни (когато пътувах повече, отколкото през юли) и мислите за август. Който пък ще бъде невероятен. Просто не ми харесва това чувство, че пропускам нещо. Защото наистина знам какво пропускам. Слънцето навън най-нагло си пече, а аз си стоя. Но както и да е. Знам, че напоследък блогът ми изобщо не отразява чувствата и преживяванията ми, но мисля да направя нещо по въпроса. Стига да се появи нещо, за което да пиша.

photo by KaramNatour

Where are my words?

Не съм сигурна колко точно време ще ми бъде необходимо да се възстановя след тези събития.
Може би няколко дена, седмица.
Защото от Джулай насам (включително) преживях абсолютно всичко.
Два противоположни изблика на чувства, които избухнаха едновременно и не се уравновесиха взаимно, съществуваха си паралелно. И не съм сигурна, че мога да разкажа. Не съм сигурна, че всичко това може да се опише с думи. А дори да може, аз не мога.
И дори не знам какво да мисля и какво да чувствам.
А всъщност, има ли значение?
Единственото, което знам, е, че не исках да напускам бургаския плаж. Исках да остана там още много дълго.
Но, да, i don't belong there. За жалост.

Няма да разказвам за Джулай. Всички знаят какво е и всички могат да се досетят как съм прекарала.
Е, имаше и някои допълнения.
Но съм сигурна, че още дълго време ще го сънувам.

photo by me.

Фестивални усмивки

Може би от часове се опитвам да напиша този пост.
Не знам откъде да почна. Нито какво точно да кажа. Дали да разкажа в пълни подробности всичко, или да оставя спомена за себе си.
Да, това бяха най-хубавите ми два концерта в живота. Да, имаше и някои непредвидени моменти, които предизвикаха неудобства. Но всичко се оправи (или поне това, което можеше да бъде оправено.) Концертите сами по себе си бяха прекрасни. Всъщност бяха най-прекрасното от целия ми престой в София. Времето беше кофти, студът, дъждът и вятърът за пръв път не ми харесваха (студът никога не ми е харесвал, но вторите две..), което разбира се, не попречи на доброто настроение. Попречи на част от ентусиазма, но когато групите се появиха, той се върна.
А те бяха толкова добри, по дяволите. И всички изсвириха точно песните, които аз исках. песни, които не бих се сетила, че наистина ще свирят. Песни, които бях сигурна, че няма да чуя.
Но те ги изсвириха. И толкова им благодаря. Защото ме усмихнаха много.
Усмихнаха ме и Еви, Мила, Нати, Ел, Мимс и Теди. И се радвам, че ги видях ^^
Усмихна ме и споменът за изгубването в София. Самото преживяване беше изнервящо от една страна, но сега, доста след него, ми се струва забавно. И необходимо. Не за ориентацията ми, а за да пречупя най-сетне скучното ежедневие.
За другото няма да говоря. Посещение в House of the Rising Force и голяма отбивка на Славейков за книги. Обичам София, въпреки ограниченото време там.
Обичам и двата дни там. Въпреки че се развиха изцяло против плановете ми, бяха страхотни. Невероятни ^^ Без капка разочарование.
И естествено, още една сбъдната мечта.

photo by illogicalsheep.

On the road again + емоции.

Може би цялата тази работа с разстоянието не е толкова гадна.
Може би е хубаво да имаш приятели на стотици километри и да се виждаш с тях 1-2 пъти в годината.
Или поне има хубави страни.
Защото пътят е много по-прекрасен, ако знаеш, че има кого да видиш при следващата спирка.
И защото когато хората са далеч, ги оценяваш повече. Да, наистина смятам така. Цениш времето, прекарано с хората далеч от теб повече, отколкото това с хората, които виждаш всеки ден.
Не че не ги обичаш. Но другите не се знае кога пак ще ги видиш.
А в последно време се убедих, че е хубаво някои хора да са далеч. Защото държа на тях много повече, когато ги няма. Когато не съм ги виждала и чувала с месеци. Когато съм се пренаситила от отсъствието им и най-сетне ги искам обратно в живота си.
Защото когато са близо до мен, се губим. Губи се връзката ни. Губят се отношенията. Губи се желанието. Всичко. Превръщаме се просто в добри познати. А после даже в непознати.
И колкото и глупаво да звучи, точно това се случва.
Дано лятото ни излекува.
______

А напоследък... е различно. Онази вечер, когато останах сама, за пръв път не се зарадвах. Научих се да ценя времето, което имам само за себе си, но това.. не беше хубаво. Празен апартамент, късно вечер, тъмно, тихо, само шумът от компютъра, няма пусна телевизор, няма музика, няма нищо. И в един момент навън загърмя и заваля. Първият път, в който се уплаших от бурята.
Мина ми естествено, но..
А колкото до буденето посред нощ, безсънието, те са нормални. Ентусиазъм? Може би. Предстоят ми два дни в София, и то на концерти, да не говорим с колко хора ще се видя - нещо, което отдавна искам.
Но не е само това. Тук има нещо объркано.
... което ще се оправи за седмица-две, но сега го има. И не е на правилното място.
Емоциите ми се разлетяха. И заеха неподходящи места. Лек трус, залитане. И ще им трябва време да се върнат на предишните места, където е правилно да бъдат.
И трябва да си изключа мозъка, който и без това вече е отделна личност и не се съобразява с мен.
Дано пътуването ми подейства като шамар, защото имам нужда да разбера къде съм.

Отивам да си сбъдна мечтите в София.

(:

picture by The-optimist

Безумно.

И когато човек знае какво точно иска, и когато го чака толкова много време, и накрая то се получава, какво е чувството?
Автобусът. Капките по стъклото, които се стичаха надолу на рекички. Бесният дъжд, който шибаше по покрива на автобуса.
Те ми говореха. И аз им разказвах.
Разказвах им за усмивките, за съвпаденията, за случките. Разказвах им за желанията и за умението да избереш точния момент. И как думите `Това трябваше да се случи преди` не са верни. Не, не преди. Точно сега. Точно когато трябваше.
В правилният момент.
На правилното място.
По пътя.